Тила беше в лошо настроение. Бе й омръзнало да седи в кораба през седемте дни, пропътувани с хиперскорост, и мисълта за още ден и половина принудително бездействие започваше да я вбесява. Какво обаче можеше да очаква от Луис? Беше ли той в състояние да измени законите на физиката?
— Трябва да чакаме — съгласи се Говорещия с животни. Тъй като бе в пилотската кабина, сигурно беше пропуснал емоционалния обертон в последните думи на Тила. — В хипервълновия диапазон не се засичат никакви сигнали. Бас хващам, че инженерите на пръстеновия свят не се опитват да разговарят с нас чрез каквато и да е известна форма на хипервълните.
Въпросът за контакта вълнуваше всички. Докато не успееха да се свържат с жителите на пръстеновия свят, присъствието им в звездната система щеше да намирисва на бандитизъм. Досега не бяха получили никакви доказателства, че то е открито.
— Приемателните устройства са включени — каза Говорещия с животни. — Опитат ли се да установят контакт с нас на която и да е електромагнитна честота, ще го узнаем.
— Няма да го узнаем, ако решат да използват най-логичната — отвърна Луис.
— Вярно е. Много раси са използвали студения водород, за да открият други разумни същества, кръжащи около други звезди.
— Като кдатлино, например. Те проявиха изобретателност и ви откриха.
— Ние пък проявихме изобретателност и ги поробихме.
Междузвездният радиодиапазон е изпълнен с шумовете на звездите. Двадесет и един сантиметровата част от скалата обаче е тиха и готова за използване благодарение на безкрайните кубически светлинни години, изпълнени със студен междузвезден водород. Това бе първата честота, която щеше да избере всяка разумна раса, за да се свърже с друга такава. За съжаление, в момента тази честота беше неизползваема, тъй като водородът, излизащ от двигателите на „Лъжецът“, бе нажежен до звездни температури.
— Не забравяй — каза Несус, — че траекторията на нашето кацане не трябва да се пресича с пръстена.
— Сто пъти си ми казвал това, Несус. Все още имам превъзходна памет.
— Обитателите му не бива да ни възприемат като опасност. Надявам се, че няма да забравиш това. Вярвам…
— Ти си кукловод. Ти на никого не вярваш — отвърна Говорещия с животни.
— Успокойте се — каза уморено Луис. Сега му липсваше само тяхното дребнаво заяждане. Отиде в кабината си да поспи.
Изминаха часове. „Лъжецът“ продължи да се приближава към украсената с пръстен звезда, забавяйки хода си. Пред него, подобно на копия, се движеха два лъча от звездна светлина и звездна топлина.
Говорещия с животни не откри никакво облъчване на кораба им с модулирана светлина. Обитателите на пръстеновия свят или още не бяха засекли „Лъжецът“, или не притежаваха комуникационни лазери.
През седмицата, прекарана съвместно в хиперпространството, Говорещия с животни бе общувал дълги часове с двете човешки същества. Луис и Тила харесваха каютата на кзинта. В нея гравитацията бе малко по-силна, а освен това помещението бе украсено с холографски пейзажи, на които се виждаха жълти и оранжеви джунгли и древни извънземни крепости. Собствената им каюта бе обзаведена без въображение със снимките на градски пейзажи и селскостопански морета, наполовина покрити от генетически обработени водорасли. Независимо от това, кзинтът харесваше тяхната каюта повече от своята.
Веднъж даже се опитаха да вечерят заедно с Говорещия в неговата каюта. Кзинтът през цялото време яде с апетита на изгладнял вълк, а сетне се оплака, че човешката храна му миришела на прегорял боклук, тъй че начинанието се провали.
В момента Тила и Говорещия с животни водеха приглушен разговор на единия край на масата, докато Луис се вслушваше в тишината и в шума на синтезните двигатели.
Беше свикнал да поверява живота си на каюти със собствена гравитационна система. Яхтата му имаше ускорение от тридесет гравитационни единици. Двигателите й обаче бяха импулсни, сиреч безшумни.
— Несус — каза той, заглеждайки се в рояците от звезди.
— Да, Луис?
— Какво знаете вие за Сляпото петно, което ние не знаем?
— Не разбирам въпроса ти.
— Хиперпространството ви ужасява. А сегашното преминаване през пространство във вид на огнен стълб не. Вашата раса построи „Далечният изстрел“, следователно, знае нещо за хиперпространството, което на нас не ни е известно.
— Възможно е. Възможно е да знаем нещо.
— И какво е то? Стига, разбира се, да не е сред скъпоценните ви тайни.
Говорещия с животни и Тила бяха прекратили своя си разговор и внимателно слушаха. Ушите на кзинта, които можеха да се скрият в козината на главата му, бяха изправени и опнати като два прозрачни розови чадъра.