Най-сетне пръстенът се оказа в непосредствена близост до „Лъжецът“. С помощта на импулсаторите Говорещия с животни изведе кораба на кръгова орбита около слънцето. След това започна сближаване с ръба.
Вече се долавяше, че корабът се движи.
От тънка ивица, закриваща няколко звезди, ръбът се превърна в черна стена. Стена, висока няколко хиляди мили и безформена, макар че дори да можеше да се забележи нещо по нея, то нямаше как да бъде разгледано поради скоростта. На разстояние петстотин мили от тях, закрила небосклона под ъгъл от деветдесет градуса, стената се въртеше с адската скорост от 770 мили в секунда. Краищата й изчезваха, превръщаха се сякаш в точки от безкрайността.
Да се втренчваш във всичко това бе равнозначно на навлизането в друга вселена, във вселена от действително прави линии, прави ъгли и всякакви там геометрични абстракции. Луис гледаше като хипнотизиран някаква точка. Що за точка бе тя, извор или тресавище?
Нейде от безкрайността нещо се насочи към тях.
Беше изпъкналост, израснала, както и всички останали абстракции, от основата на ръба на пръстена. Първо се появи тя, а после, подредени по нея, и поредица от изправени пръстени. Бяха се насочили право към „Лъжецът“, право към основата на носа на Луис. Той затвори очи и защити лицето си с ръце. Чу писък, изпълнен с уплаха.
Очакваше смъртта да го навести именно в този миг. Когато тя не дойде, отвори очите си. Пръстените продължаваха да преминават покрай кораба като равномерен поток и той осъзна, че не са по-широки от петдесет мили.
Несус се бе свил на кълбо. Тила, притиснала дланите си върху прозрачната повърхност на корпуса, жадно гледаше навън. Говорещия с животни безстрашно и спокойно продължаваше да стои на командния пулт. Може би оценяваше разстоянията по-добре от Луис.
Или може би се преструваше. Дали пък именно той не бе надал уплашения писък?
Несус постепенно се изправи. Погледна пръстените, които вече бяха станали по-малки и започваха да се сливат един с друг.
— Говорителю, изравни скоростта ни с тази на пръстеновия свят. После фиксирай позицията с тласък от една гравитационна единица. Трябва да проверим какво е това.
Центробежната сила е илюзия, проява на закона за инерцията. Реалност е центростремителната — сила, приложена под прав ъгъл към скоростния вектор на дадена маса. При това, масата оказва съпротива и се стреми да се движи по привичната й права линия.
От своята скорост и като се отчита действието на закона за инерцията, пръстеновият свят трябваше да се разпадне. Не се разпадаше обаче, тъй като имаше твърда структура. Прилагаше собствената си центробежна сила спрямо самия себе си. „Лъжецът“, увеличил скоростта си също до 770 мили в секунда, трябваше да се съобразява с тази сила.
Говорещия с животни постигна това. Корабът, балансиран с помощта на 0,992 гравитационни единици, започна да кръжи над стената на ръба и екипажът му насочи погледи към космодрума.
В началото той приличаше на тясна изпъкналост, толкова тясна, че можеше да се приеме като лишена от реални измерения линия. Така обаче изглеждаше само до момента, в който Говорещия с животни доближи кораба до нея. Тогава се оказа, че изпъкналостта е достатъчно широка, за да побере без затруднения два гигантски космически кораба. Те представляваха плосконоси цилиндри с еднаква форма, неизвестна и невиждана дотогава, но очевидно принадлежаща на кораб със синтезни двигатели. Този вид кораби при пътуване сами се зареждаха с гориво, като с помощта на електромагнитни полета улавяха междузвездния водород. Единият очевидно бе използван за резервни части и сложните му вътрешности бяха останали незащитени от вакуума и от погледите на екипажа на „Лъжецът“.
Горната част на здравия кораб бе буквално осеяна с прозорци, които даваха възможност на странниците да се опитат да определят размерите му. На бледата светлина на звездите прозорците наподобяваха кристална глазура, напръскана върху торта. Бяха хиляди на брой. Този кораб наистина беше голям.
И тъмен. Целият космодрум беше тъмен. Може би създанията, като го експлоатираха, не се нуждаеха от светлина във „видимите“ честоти. Луис Ву обаче остана с чувството, че космодрумът е изоставен.
— Не мога да разбера за какво служат пръстените — каза Тила.
— Електромагнитно оръдие — отвърна Луис разсеяно. — Използва се при излитане.
— Не — рече Несус.
— Тъй ли?
— Това оръдие се е използвало при приземяването на корабите. Дори мога да се досетя за метода, който са прилагали. Корабите е трябвало да влизат в орбита по протежението на стената на ръба. Не са се стремели да постигнат ротационната скорост на пръстена, а са заемали позиция на двадесет и пет мили от основата на стената. При въртенето навивките на електромагнитното оръдие поемат кораба в полето си и го ускоряват по такъв начин, че скоростта му се изравнява с тази на пръстена. Мога само да похваля конструкторите му. Съобразили са, че корабите никога не трябва да се оказват в опасна близост до него.