Луис отвърна на словото му.
Татуираният отново започна да говори. Четиримата му другари достолепно мълчаха. Колкото и странно да бе това, публиката също мълчеше.
Междувременно дисковете се запълваха с думи и изрази.
Едва по-късно Луис съобрази, че е трябвало да приеме безмълвието на туземците като предупредителен знак, че е допуснал достолепната им стойка да го заблуди. Широкият кръг, образуван от тълпата, бе неподвижен. Неподвижни бяха и четиримата космати мъже в наметала. А петият — с татуираната ръка — продължаваше да говори.
— Наричаме планината Божи юмрук — каза той, сочейки право към звездите. — Защо ли? А защо не, инженере?
Сигурно имаше предвид огромната планина, в близост до която бяха оставили кораба. Оттук тя въобще не се виждаше поради маранята и разстоянието.
Луис слушаше и усвояваше. Автопилотът бе добър преводач. Постепенно пред очите му се появи картина. Картината на селище, изградено в развалините на някога могъщ град.
— Вярно е, че Зигнамукликлик е лишен от някогашното си величие. Въпреки това обаче сградите му са къде-къде по-добри от тези, които щяхме да бъдем в състояние да си построим ние. Даже и когато покривите им са продънени, по-долните етажи остават сухи по време на буря. В жилищата на града лесно се поддържа топлина. По време на война те успешно се отбраняват и трудно могат да бъдат запалени от врага.
— Именно затова, инженере — продължаваше мършавият, — денем обработваме нивите си, а вечерта се връщаме в нашите жилища в Зигнамукликлик. Защо трябва да се мъчим да строим нови домове, когато старите ни служат добре?
Луис се опита да си представи как изглеждат те в очите на туземците. Две ужасяващи на вид извънземни същества и две почти човешки създания, безбради и неестествено високи, всичките возещи се на безкрили метални птици, говорещи несвързани неща чрез устите си и съвсем свързани чрез дисковете. Навярно туземците ги бяха взели за строителите на пръстена. Луис не направи нищо, за да разсее това тяхно евентуално подозрение. Ако беше започнал да им обяснява истината за произхода си, щеше да му отнеме дни. Екипажът бе дошъл тук да изучава, а не да учи другите.
— Тази кула, инженере, е седалището на нашето правителство. Тук сме над хиляда души. Бихме ли могли да намерим по-подходящ дворец от нея? Зазидахме отворите към горните етажи, за да може топлината да се задържа в долните. Преди време се наложи да защищаваме кулата, като от горните етажи хвърляхме смет върху нападателите. Спомням си, че най-много ни измъчи страхът от височината. Въпреки това, мечтаем да се върнат чудесните дни, когато в нашия град са живеели хиляда хиляди хора и сградите са плавали във въздуха. Надяваме се, че ще вземете решение да върнете тези дни. Говори се, че именно тогава нашият свят е получил сегашната си форма. Може би ще проявиш великодушие и ще ни кажеш дали това е вярно.
— В твърдението има доста истина — каза Луис.
— А ще се върнат ли онези дни?
Луис се постара да даде неангажиращ отговор. Усети разочарованието на събеседника си.
Не му бе лесно да разбира лицедвиженията на косматия човек. Жестовете са своеобразен код, но жестикулацията на говорещия не съвпадаше с тази на нито една земна култура. Ситно накъдрената платинова козина криеше цялото му лице с изключение на очите, които бяха меки и кафяви. В тях обаче, противно на общоприетото мнение, не се криеше особена изразителност.
Гласът на събеседника му наподобяваше песен, звучеше като рецитация на стихове. Автопилотът превеждаше думите на Луис с подобна интонация, а пък тези на туземеца предаваше със спокоен делови тон. Луис дочуваше как другите дискове нежно подсвиркват на езика на кукловода или тихо ръмжат на кзинтски.
Той започна да задава въпроси.
— Не, инженере, не сме кръвожаден народ. Много рядко водим войни. За черепите ли ти е думата? Където и да върви човек из Зигнамукликлик, под краката му се търкалят черепи. Говори се, че ги има още от разрушаването на града. Използваме ги като украшения, а и защото са символ. — Туземецът тържествено вдигна ръка, насочвайки опакото й към Луис, така че да може да види татуираната птица.
Като направи това, всички присъствуващи изкрещяха:
— …!
Думата не бе преведена.
Това всъщност беше първото обаждане на други хора, освен сановника.
Луис бе пропуснал нещо важно и осъзна този факт. За съжаление, не му оставаше време да се тревожи за него.
— Покажете ни чудо — каза сановникът. — Не се съмняваме в могъществото ви. Възможно е обаче да не се върнете повече тук, а ни се иска да видим нещо, което да бъде запомнено и от нашите деца.