— Така или иначе, то няма значение. Заявявам, че не съм укротен.
— Няма ли да престанеш да използваш тази дума? Тя изкривява мисленето ти.
— Луис, защо вземаш страната на кукловода? Защо се стремиш към неговата компания?
„Уместни въпроси“ — помисли Луис. Кукловодът наистина заслужаваше малко да се поизпоти. Но ако едно негово подозрение се окажеше вярно, за Несус нямаше да има никаква опасност.
Дали всичко не се дължеше на симпатията, която Луис изпитваше към извънземните?
Или пък ставаше дума за нещо по-голямо? Кукловодът бе различен, а разликата е важно нещо. Човек на възрастта на Луис Ву щеше да изпита отегчение от живота, ако в този живот нямаше разнообразие. За него другаруването с извънземни бе жизнена необходимост.
Велосипедите се издигнаха, следвайки профила на планината.
— Необходимо ни е разнообразие на гледните точки — каза Луис Ву. — Намираме се в непозната обстановка, по-странна от всичко, което са виждали и хората, и кзинтите. Необходими са ни колкото се може повече гледни точки, за да можем да разберем какво става.
Тила беззвучно му изръкопляска. Добре казано! Луис й смигна в отговор. Много човешки начин на общуване, Говорителя положително нямаше да го схване.
— За да разбера света, не са ми нужни обясненията на кукловод — каза кзинтът. — Достатъчни ми са собствените очи, нос и уши.
— По това може да се поспори. Но така или иначе „Далечният изстрел“ е необходим и на вас. От техниката, монтирана на този кораб, се нуждаем всички.
— Говориш за изгода. Недостоен мотив.
— Тандж да го вземе, не си прав! От „Далечният изстрел“ се нуждае цялата човешка раса. А и цялата кзинтска.
— Игра на думи. Макар изгодата да не е само за теб, пак в крайна сметка продаваш честта си заради нея.
— Честта ми не е застрашена — отвърна хладно Луис.
— Аз мисля, че е — каза Говорещия с животни и изключи интеркома.
— Тази малка ръчка е много удобна — отбеляза Тила лукаво. — Знаех си, че ще я използва.
— И аз знаех. Трудно е да го убедиш в нещо.
Отвъд планините се простираше безкраен килим от пухести облаци, посивяващи в посока към невидимия хоризонт. Велосипедите летяха над този килим и под светлосиньото небе, в което дъгата бе едва забележим контур.
Планините останаха зад тях. Луис изпита бегло съжаление за горския вир и водопада. Повече нямаше да ги види.
След малко забеляза, че са следвани от буреносни облаци, движещи се зад тях. Чуха се три гръмотевици. Само едно нарушаваше монотонността на безкрайния хоризонт пред очите им. Луис реши, че е планина или средоточие на други буреносни облаци, огромно и далечно. Имаше размерите на главата на карфица, държана в протегната пред лицето ръка. Говорителя наруши мълчанието.
— Пробив в облачната покривка, Луис. Напред и в посока на въртенето.
Краищата на отвора в покривката сияеха много ярко. Дали не летяха над материала, от който бе изградена основата на пръстена?
— Виждаш ли колко е силна светлината? Голяма част от нея се отразява от повърхността. Искам да я огледам по-отблизо.
— Добре — каза Луис.
Видя как люспата — велосипедът на Говорителя — рязко изви в посока на въртенето. При скорост, два пъти надвишаваща звуковата, кзинтът едва ли щеше да види много.
А той самият? Какво да наблюдава? Люспата или малкото оранжево котешко лице на екрана? Едното бе реално, другото — прекалено дребно. И двете предлагаха информация, но от различно естество.
По начало нито един от вариантите нямаше да го удовлетвори. Затова реши да наблюдава и двата образа.
Видя, че Говорителя се оказа в отвора…
Интеркомът усили внезапния писък на кзинта. Сребърната люспа изведнъж бе станала по-светла, а лицето на Говорителя — обляно от бяла светлина. Очите му бяха плътно стиснати, а от отворената му уста излизаше вой.
Образът стана по-неясен. Говорителя бе прекосил отвора. Закриваше лицето си с ръка. Козината му бе почерняла и димеше.
В облака под велосипеда на кзинта се появи светло петно, сякаш някой го следеше отдолу с фенерче.
— Говорителю! — извика Тила. — Можеш ли да виждаш?
Говорещия с животни я чу и свали ръката си. Оранжевата козина около очите му бе незасегната. Навсякъде другаде тя имаше чернопепеляв цвят. Кзинтът отвори очи, затвори ги и отново ги отвори.
— Сляп съм — каза той.
— Разбирам, но можеш ли да виждаш?
Разтревожен за него, Луис не схвана абсурдността на този въпрос. Ала нещо в тона, с който той бе зададен, привлече вниманието му. Тила сякаш загатваше, че Говорителя бе дал погрешен отговор и трябваше да му се предостави възможност да каже истината. Не разполагаха обаче с много време.