— Говорителю! — извика Луис. — Включи велосипеда си към моя. Трябва да се скрием някъде.
Ръцете на Говорещия с животни зашариха по таблото.
— Готово — каза той след малко. — За какво скриване говориш?
— Мисля да се върнем към планините.
— Не, Луис, ще загубим много време. Знам какво ме нападна. Ако съм прав, можем да се чувстваме в безопасност, докато има облаци.
— Така ли?
— Ще трябва да провериш.
— Най-напред ще ти окажем първа помощ.
— Не, първо трябва да намерим сигурно място за кацане. Трябва да се приземиш там, където облаците са най-гъсти.
Под облаците не беше тъмно. Пробиваха ги лъчи, достатъчни, за да осветят наоколо.
Повърхността тук бе леко хълмиста равнина, покрита с почва и растителност. Материалът на основата не прозираше никъде.
Луис снижи още велосипеда си и зърна неприятно проблясване, от което започна да мига.
Почвата до самия хоризонт бе осеяна с един-единствен растителен вид. Всяко растение имаше само по едно цвете и това цвете се обръщаше към снижаващия се Луис Ву. Всички цветя направиха това. Огромна публика, мълчалива и очакваща.
Луис приземи велосипеда и се доближи до едно от тях.
Имаше яко, зелено, еднофутово стебло. Чашката му беше с размерите на лицето на възрастен човек. В задната си част бе грапаво, сякаш осеяно с вени или жилки. Лицевата му част обаче представляваше гладко вдлъбнато огледало. В центъра й стърчеше късо стебълце с тъмнозелена луковица.
Всички цветя го наблюдаваха и той бе облян в отразената от тях светлина. Знаеше, че се опитват да го убият, и затова се чувстваше неспокоен. Облаците обаче го защищаваха.
— Прав беше — каза той в интеркома. — Това са слънчогледи от Слейвър. Ако не бяха облаците, щяхме да сме мъртви веднага след прекосяването на планините.
— Има ли къде да се скрием от тях? Пещера или нещо от този род?
— Мисля, че не. Повърхността е прекалено равна. Те не могат да фокусират точно лъчите си, но все пак ме осветяват доста силно.
В разговора се включи Тила.
— За бога, какво правите вие двамата? Луис, трябва да кацнем! Говорителя изпитва болка!
— Вярно е, Луис. Наистина ме боли.
— В такъв случай, предлагам да рискуваме. Кацайте и двамата. Да се надяваме, че облачната покривка няма да се разсее.
— Добре.
Образът на Тила се задвижи на екрана.
Луис прекара минута или две сред цветята. Всичко бе точно така, както той предполагаше. В царството на слънчогледите не бе оцеляло нито едно живо същество. Нямаше и по-малки растения. Нищо не летеше. Нищо не шаваше под пепелявата почва. Върху самите стебла не личаха никакви следи от гъби, паразити или болести. Разболееше ли се някое от цветята, другите сами го унищожаваха.
Цветът на слънчогледа бе ужасно оръжие. По начало служеше за фокусиране на светлината върху зелената фотосинтезираща луковица, разположена в центъра му. Можеше обаче да я насочва и по такъв начин, че да убие всякакво растителноядно животно или насекомо.
Слънчогледите изпепеляваха всичките си врагове, а врагове им бяха всички живи същества. Изпепеляваха ги, за да ги превърнат в тор.
„Как обаче са дошли тук?“ — зачуди се Луис. Слънчогледите не можеха да съжителстват с по-малко екзотични от тях растителни видове. Бяха прекалено могъщи. Изключено бе да са се появили сами върху пръстеновия свят.
Навярно конструкторите на този свят бяха обиколили всички близки звездни системи, за да си набавят оттам полезни и декоративни растения. Нищо чудно да бяха посетили и Силвърайз, в частта на космоса, контролирана от човечеството. И да бяха решили, че слънчогледите са декоративни растения.
„Трябвало е обаче да ги оградят, дявол да го вземе! Дори идиот би се сетил за това“ — каза си Луис. Ако им бяха поставили ограда от материала, от който бе направена основата на пръстена, нямаше как да се измъкнат оттам.
„Но не са успели. Някое от семената се е промъкнало и полека-лека те са завладели местността“. Луис потрепери. Навярно това бе причината за светлото петно, което преди известно време бяха забелязали пред тях. Докъдето стигаше погледът му, се простираха само слънчогледи.
След време, ако някой или нещо не ги спреше, щяха да завладеят целия пръстенов свят.
Това обаче нямаше да стане скоро. Пръстеновият свят бе просторен. Твърде просторен за каквото и да било.