Говорителя предпочете да поспи през това време. Придружиха го и след това с помощта на друг спрей от аптечната му го приспаха. Бялата пяна, втвърдила се върху тялото му, вече бе придобила гумена еластичност.
— Това е единствената кзинтообразна топка в света — каза Тила.
Луис се опита да заспи и за известно време успя. Събуди се от ярката дневна светлина и видя до себе си релефната черна сянка от ръба на изкопа. Протегна се и се унесе отново.
По-късно се събуди, плувнал в студена пот. Сенки! Ако неволно си беше подал главата от изкопа, сега щеше да е изгорял!
Облаците обаче се бяха върнали, така че слънчогледите не можеха да му сторят нищо.
Най-сетне започна да се стъмва и Луис отиде да буди другите.
Летяха под облаците, тъй като бе жизнено важно да могат да наблюдават слънчогледите. Ако при наближаването на зората се окажеше, че те продължават да са отдолу, щеше да им се наложи да се крият още един ден.
От време на време Луис се снижаваше, за да огледа повърхността отблизо.
Ето, след час полет слънчогледите започнаха да се виждат по-нарядко. Достигнаха един район, където почти ги нямаше, срещаха се само полуразвити растения, настанили се сред обгорелите пънове на една неотдавна унищожена гора. И трева, която сякаш се опитваше да води борба с тях.
После настъпи моментът, когато всички слънчогледи изчезнаха.
И Луис най-сетне можа да заспи.
Спа като упоен. Все още бе тъмно, когато се събуди. Огледа се и видя светлинна пред себе си и леко в посоката на въртене.
Все още сънен, реши, че това е светулка, уловена от силовото поле, или нещо още по-глупаво. Светлинката обаче продължи да мъждука и след като той разтри очите си.
Натисна копчето на интеркома, за да говори е кзинта.
Светлинката приближаваше. На фона на нощния мрак тя приличаше на късче отразено слънце.
Не можеше да е слънчоглед, нали беше нощ.
Можеше да е отблясък от нечий дом, помисли си Луис, но откъде един туземец щеше да намери енергия за осветление? Пък и къщата просто би преминала покрай тях, без да я забележат. Със скоростта им можеше да се пресече целият североамерикански континент за два часа и половина.
Луис изключи велосипеда си от звеното и се ухили. Флотилията, която по настояване на Говорителя бе поставена под негово командване, сега наброяваше само два велосипеда. Насочи се към велосипеда на кзинта.
В слабата светлина на дъгата прозираха паяжините, образуващи силовото поле на велосипеда на Говорещия с животни. Виждаше се и силуетът му, сякаш обвит в евклидова паяжина. Луис вече бе в опасна близост до него, когато включи и после изключи фенерчето си. На светлината му видя как кзинтът трепна. Внимателно зае позиция между Говорителя и светлинката и отново подаде сигнал с фенерчето. Кзинтът включи интеркома.
— Да, Луис, виждам. Нещо светло преминава покрай нас.
— Тогава нека го огледаме.
— Правилно — каза кзинтът и се насочи към светещата точка.
Обиколиха я няколко пъти в мрака, подобно на любопитни рибки, кръжащи около потъваща бирена бутилка. Светлинката се оказа десететажен замък, плаващ на хиляда фута над повърхността и осветен като командното табло на древен ракетен кораб.
Един-единствен огромен декоративен прозорец с такава форма, че обхващаше едновременно стените и тавана, разкриваше помещение с размерите на оперна зала. Лабиринт от маси, подредени за вечеря, обкръжаваше издигната част от пода. Над масите имаше около петдесет фута празно пространство, в което единственият предмет бе модернистична скулптура от преплетена тел.
Ето още една изненада, поднесена от пръстеновия свят! На Земята се смяташе за закононарушение да караш каквото и да е превозно средство без автопилот.
Една въздушна кола можеше да убие някого, където и да паднеше. Тук, след хиляди мили пустош, се виждаха сгради, висящи над градове, и стаи за гости, високи петдесет фута.
Под замъка имаше град. Беше тъмен. Кзинтът се завъртя над него като пикиращ ястреб и го огледа на светлината на дъгата. След това докладва, че градът много му прилича на Зигнамукликлик.
— Можем да го разгледаме и през деня — каза той. — Според мен, замъкът е по-важен. Вероятно е останал недокоснат след гибелта на тази цивилизация.
— Сигурно има собствен източник на енергия — предположи Луис.
Защо ли? Сградите в Зигнамукликлик нямаха такива източници.
Тила насочи велосипеда си право под замъка. Очите й се уголемиха от удивление, което не остана незабелязано за другите, включени в интеркома.
— Луис! Говорителю! Елате да видите!