Тила вече бе влязла в огромната зала. Другите я последваха.
Луис се събуди постепенно, чувствайки се великолепно. Беше легнал върху ръката си, върху мека повърхност. Ръката му естествено бе изтръпнала.
Обърна се и отвори очи.
Намираше се в легло, а над него бе надвиснал висок таван с бял цвят. Оказа се, че предметът, който притискаше ребрата му, е кракът на Тила.
Точно така. Бяха открили леглото миналата вечер, голямо колкото миниигрище за голф. Разположено в огромна спалня на най-долния етаж на необикновения замък.
Дотогава бяха открили доста други чудеса.
Замъкът наистина бе замък, а не, да речем, луксозен хотел. Банкетната зала с петдесетфутовия прозорец сама по себе си предизвикваше удивление. Масите обграждаха една централна с пръстеновидна форма, разположена върху подиум. В центъра на пръстеновидната маса се намираше изящен стол с висока облегалка и размерите на трон. Тила, експериментирайки, откри начин как да извиси трона по средата между пода и тавана, както и усилвател, способен да придаде на гласа на седящия в него силата на гръмотевица. Тронът можеше да се завърта около оста си и когато правеше това, се въртеше и модернистичната скулптура над него. Скулптурата, образувана от преплетени жици, бе много лека и почти не заемаше пространство. Тила реши, че е абстрактна, преди да я види в движение. Едва тогава разбра, че тя очевидно представлява портрет. Скулптура на главата на изцяло лишен от косми мъж.
Дали беше туземец, член на общност, бръснеща лицата и главите си? Или принадлежеше на друга раса, намираща се далеч от тукашната извивка на пръстена. Навярно никога нямаше да узнаят това. Лицето обаче определено бе човешко: красиво и с волеви черти, лице на човек, свикнал да заповядва.
Луис огледа внимателно лицето, за да го запомни. Отговорностите бяха го осеяли с бръчки около очите и устата и ваятелят по някакъв начин бе успял да ги втъче в портрета.
Замъкът очевидно бе средище на някаква власт. Всичко говореше за това: тронът, банкетната зала, уникалните прозорци, самата сграда със самостоятелното й енергийно захранване. За Луис обаче най-важното откритие беше лицето.
След това обиколиха навсякъде и попаднаха на прекрасно проектирани и изящно украсени стълби. Бяха обаче неподвижни. Нямаше ескалатори, анансьори или движещи се пътеки. Не можеше да се каже и дали самите стълби са в състояние да се движат.
Затова малката експедиция бе вървяла отгоре надолу — слизането е по-лесно от качването. В основата на замъка бяха открили спалнята.
След безкрайни нощи сън върху седалките и любене където се окажат при поредното кацане, Тила и Луис Ву приеха леглото като непреодолимо изкушение. Затова и бяха оставили Говорителя да продължава да разузнава сам.
Сега не знаеха какво е открил.
Луис се надигна на лакът. Изтръпналата му ръка бе започнала да оживява. „В спалните плоскости такова нещо не се случва — помисли си — но нали в края на краищата все пак е легло.“
Една от прозрачните стъклени стени на спалнята гледаше към пресъхналия басейн. Обрамчен от стените и от също така стъклен под, към него бе отправил празните си очни кухини, разположени в лъжицообразна глава, белият скелет на бандерснач от Фрум.
От отсрещната стена, също прозрачна, се виждаше панорама на разположения хиляда фута под тях град.
Луис се превъртя три пъти в леглото и седна на края му. Подът бе мек и покрит с тъкан, която на вид и цвят наподобяваше брадата на туземец. Луис отиде до прозореца и погледна навън.
Нещо, подобно на проблясване в триизмерен телевизор, смущаваше зрението му. Луис съзнателно се стремеше да не му обръща внимание, но то продължаваше да го дразни.
Под бялото и безформено небе градът излъчваше всички възможни оттенъци на сивия цвят. Повечето сгради бяха високи, но само няколко от тях рязко се открояваха сред останалите, сякаш можеха с върха си да достигнат основата на плаващия замък. Очевидно, беше имало и други реещи се във въздуха сгради. Луис можа да види в панорамата на града следите и малките кратери там, където хиляди тонове машини се бяха стоварили върху повърхността.
Този замък на мечтите бе разполагал със самостоятелно енергозахранване. И със спалня, достатъчна за една оргия с прилични мащаби. И с огромна прозрачна стена, откъдето някой султан, например, можеше спокойно да наблюдава владенията си и да уподобява своите поданици на мравки.
Нещо привлече вниманието на Луис. Нещо, което трептеше досами прозореца.
Нишка. Част от нея се бе закачила на корниза, а друга продължаваше да се спуска сякаш от самото небе. Груба нишка. Даде си сметка, че именно тя през цялото време е дразнила зрението му.