Без да знае какво точно представлява, Луис я прие за това, което изглеждаше. Лежеше гол по гръб върху рошавия мокет и наблюдаваше как нишката продължава да пада покрай прозореца му. Чувстваше се спокоен и си почиваше, може би за пръв път, след като рентгеновият лазер бе докоснал „Лъжецът“. Нишката изглеждаше безкрайна и падаше, виейки се в сивобялото небе. Бе твърде тънка и затова в някои моменти ставаше невидима. Колко ли беше дълга? А колко ли са на брой снежинките в една виелица? Най-сетне Луис съобрази какво вижда.
— Добре дошла — каза той, но му стана неприятно.
Това бе нишката, свързваща засенчващите плоскости. Беше ги последвала.
Луис изкачи пет етажа, за да закуси.
Естествено, не очакваше кухнята да работи. Бе се запътил към банкетната зала, но вместо това попадна именно в кухнята.
Видът й потвърди предположенията му. За да има владетел, необходими са слуги, а тук очевидно бе действала голяма прислуга. Навярно са били потребни дузини майордоми, всеки един със собствени екипи, за да могат с необходимата бързина да зареждат банкетната зала с ястия, да прибират празните чинии, да изпълняват поръчките…
Имаше съдове, някога съдържали пресни плодове и зеленчуци, които се бяха превърнали във вкаменени люспи и прах. Имаше и хладилник, способен да побере туловищата на множество животни, сега топъл и празен. Също и фризер, който все още работеше. Храната в него може би беше годна за консумация, но Луис не искаше да рискува.
Нямаше консервени кутии.
Кранчетата за вода бяха пресъхнали.
С изключение на фризера, липсваше механизъм, по-сложен от панта на врата. На печките нямаше индикатори на температурата или таймери. Нямаше нищо, наподобяващо тостер. Нямаше шишенца с подправки.
Явно, това помещение първоначално не е било замислено като кухня.
Какво е било в такъв случай? Склад? Прожекционна зала за триизмерна телевизия? По-скоро второто. Една от стените бе съвсем бяла и изглеждаше по-нова от останалите. На мокета се виждаха следи от столове или кресла, очевидно по-късно преместени оттам.
Ясно. Било е стая за развлечения. След това уредбата се е повредила и не е имало кой да я поправи. А после същото се е случило и с автокухнята.
По този начин голямото помещение за гледане на триизмерна телевизия се е превърнало в ръчно управлявана кухня. Сигурно по онова време такива кухни са били доста разпространени, след като никой не е съумял да поправи автоматичната. Продуктите са били доставяни с летящ камион.
А какво е станало, след като и камионите са започнали да се развалят? Един по един?
Луис излезе.
Най-сетне се оказа в банкетната зала, при единствения надежден източник на храна в замъка. Поръча една тухла на кухненското устройство, вградено във велосипеда.
Тъкмо привършваше закуската си, когато влезе Говорещия с животни. Трябва да бе прималял от глад, защото веднага си поръча три тъмночервени тухли и ги погълна на девет залъка. Едва тогава се обърна към Луис.
Вече не беше призрачнобял. През нощта пяната бе престанала да го лекува и се бе излющила от тялото. Кожата му сега бе розова, лъскава и със здрав вид. Тук-там целостта й бе все още нарушена от няколко сиви ивици зарастваща тъкан и гъстата мрежа на виолетовите вени.
— Ела с мен — заповяда кзинтът. — Открих помещение, в което има карти.
Глава шестнадесета
ПОМЕЩЕНИЕТО С КАРТИТЕ
Помещението, както можеше и да се очаква, се намираше в най-горната част на замъка. Луис се задъхваше от изкачването и не му беше лесно да не изостава от Говорителя. Кзинтът не тичаше, но се придвижваше със скорост, по-голяма от тази на който и да е човек.
Луис стигна до площадката на най-горния етаж тъкмо когато Говорителя с трясък разтвори двойната врата пред него.
През процепа на вратата съзря хоризонтална мастиленочерна ивица, осем инча широка и висяща три фута над пода. Насочи погледа си отвъд нея, за да потърси с очи подобна, но светлосиня на цвят, нашарена от сенките на нощта. И я откри.
Застанал до вратата, той започна да осмисля подробностите. Миниатюрният пръстенов свят имаше размери почти като тези на стаята, която бе с диаметър от може би сто и двадесет фута. Над пръстенообразната карта се намираше правоъгълен екран, масивен на вид, но направен така, че да може да се върти.
Високо на стената имаше десет също въртящи се глобуса. Бяха различни по размери и се движеха с различна скорост, но всеки един от тях притежаваше добре познатата му разцветка на подобен на Земята свят, наситеносин и с размазана бяла глазура. Под всеки глобус се мъдреше отделна конусообразна карта.