— Корабите обаче ще продължават да се завръщат — каза Луис инатливо. — Ще се завръщат от изоставените светове, откъдето са тръгнали преди столетия. Космически кораби с такава скорост стават жертва на относителността, на разтягането на времето.
— Ти се надяваш да завариш древни космонавти, опитващи се да върнат старите знания на диваците? Може и да си прав — каза Говорителя. — Тази гледка обаче ме уморява, а космодрумът е прекалено далеч. Искаш ли да ти покажа нещо друго на картата?
Една мисъл хрумна на Луис.
— Какво разстояние сме изминали, откакто напуснахме „Лъжецът“?
— Казах ти, че не можах да открия браздата, причинена от кацането ни. Умението ми да гадая не е по-добро от твоето. Знам обаче още колко трябва да пътуваме. От замъка до ръба на пръстена има приблизително двеста хиляди мили.
— Дълъг път… Но не може да не си открил планината.
— Не я открих.
— Говоря за голямата планина. За Божия юмрук. Та ние всъщност кацнахме на склона й.
— Не я открих.
— Това не ми харесва. Говорителю, възможно ли е да сме се отклонили от курса си? Би било редно да откриеш Божия юмрук просто като изчислиш какъв път сме извървели от замъка в посока към звездите.
— Обаче не го открих — каза отново Говорителя. — Искаш ли да видиш още нещо? Има райони, на които не се забелязва каквото и да било. Възможно е това да се дължи на изхабяване на лентите, но не е изключено по този начин да се укриват части от повърхността на пръстеновия свят, които имат секретен характер.
— Би трябвало да отидем там и да проверим как стоят нещата.
Говорителя изведнъж се обърна с лице към двойната врата. Ушите му се разпериха като ветрила. Застана на четири крака и скочи.
Луис премига. Каква можеше да бъде причината за това движение? След това и той чу звука…
Оборудването на замъка, като се има предвид старостта на това съоръжение, бе необичайно тихо. Сега обаче отвъд двойната врата се долавяше тихо бръмчене.
Кзинтът не се виждаше никъде. Луис извади лазерното си фенерче и предпазливо го последва.
Откри Говорителя на стълбищната площадка. След малко и двамата видяха как Тила излиза от асансьора.
— Вървят само нагоре — обясни Тила. — Надолу не щат. Този, който е заседнал между шестия и седмия етаж, въобще не работи.
Луис зададе най-резонния за момента въпрос:
— Как успя да ги задвижиш?
— Хващаш дръжката на вратата и я натискаш. Случайно го открих.
— Вярвам ти. Тази сутрин изкачих десет етажа. Ти колко изкачи, преди да разбереш, че можеш да използваш асансьорите?
— Николко. Бях тръгнала за закуска, препънах се в първото стъпало и се хванах за дръжката.
— Така и предполагах.
Тила сякаш се засегна.
— Не съм ти аз крива, ако…
— Извинявай. Успя ли да закусиш?
— Не. Досега наблюдавах хората, които се събират под кораба ни. Знаеш ли, че той се намира над един от градските площади?
Ушите на кзинта се разпериха още по-широко.
— Наистина ли? И не е пуст?
— Не е. Цяла сутрин прииждат от различни посоки. Вече трябва да има поне няколкостотин души — усмивката на Тила бе сияйна. — И пеят.
По протежението на всички коридори в замъка имаше широки фоайета, всяко едно от тях обзаведено с килими, удобни кресла и маси, очевидно за да могат обитателите му да се нахранят когато поискат, независимо от местонахождението си. В едно такова разширение на коридора близо до „партерния“ етаж забелязаха дълъг прозорец, така разположен, че образуваше нещо средно между под и стена.
Луис, току-що прекосил десет етажа, бе леко запъхтян. Възхити се от масата, която изглеждаше като изваяна. Краищата й бяха издълбани така, че вдлъбнатините имаха размерите и формата на чинии за супа, салати, десерти и други ястия. Десетилетията, а може би и столетията употреба бяха поизхабили белия материал, от който тя бе направена.
— Не са използвали чинии — рече Луис. — Храната се е сервирала направо във вдлъбнатините, а остатъците й са били изсмуквани с нещо подобно на прахосмукачка.
Това му се стори нехигиенично, но от друга страна, обитателите на пръстеновия свят не бяха донесли със себе си мухи, комари или вълци. По тази логика навярно не бяха донесли и бактерии.
Все пак, не можеше да са се лишили напълно от бактерии, нали някои от тях бяха необходими за човешкото храносмилане? А дали пък някой измъкнал се на свобода микроорганизъм не бе претърпял мутация, не бе станал опасен? Дали цивилизацията на пръстеновия свят не бе загинала вследствие на това? Всяка цивилизация се нуждае от определен минимум разумни същества, за да може да оцелее.