Възгласите долу, без да престават, отслабнаха. Той долови разликата.
След това тълпата възобнови пеенето.
— Звучи фалшиво — бе казала преди малко Тила. — И много монотонно.
Луис очакваше да е именно така и поради тази причина се изненада от песента. Стори му се по-мелодична, отколкото бе предполагал.
Наистина, чувстваше се някаква монотонност. Музиката бе църковна. Бавна, тържествена, наситена с повторения и лишена от хармония. От нея обаче лъхаше величие. Предположи, че пеят по дванадесеттонова скала. Осемтоновата гама на повечето човешки светове всъщност бе също дванадесеттонова, но с известни различия. Нищо чудно, че на Тила музиката се бе сторила еднообразна.
Площадът бе огромен. Хиляда души изглеждаха много след дългите седмици самота, а площадът бе в състояние да събере десет пъти по толкова. Ако имаше високоговорители, хората щяха да пеят синхронно, но високоговорители нямаше. Един самотен човек, застанал на пиедестал в центъра, размахваше ръце. Никой обаче не го гледаше. Бяха втренчили погледи в Луис Ву.
Въпреки всичко, музиката беше прекрасна.
Тила нямаше да може да разбере тази красота. Музиката, която тя познаваше, беше от записи или от предавания по триизмерната телевизия. Бе музика, раждаща се от усилвателни системи. Можеше да се разкъса или да се промени. Или пък да се пречисти до стерилност. Тила никога не бе слушала музика на живо.
Луис Ву бе слушал такава музика. Забави полета си, за да могат рецепторите му да привикнат към ритъма. Спомни си за големите масови песнопения, на които е бил свидетел в хълмовете над Крашлендинг Сити, за многобройни хорове, за песни, които зазвучаваха иначе в паметта му по една или друга причина. Самият Луис Ву също бе пял. Сега, след като позволи вибрациите на звуците да го облеят, ушите му започнаха да се настройват към високите и ниските тонове, към повторенията, към тихото величие на химна.
Почувства, че му се ще да запее. „Това не е добра идея“ — каза си и насочи велосипеда към площада.
Върху пиедестала в центъра му някога бе имало статуя. Луис видя следите от човекообразни стъпки, всяка една дълга четири фута. От тях можеше да се разбере къде точно бе стояла статуята. Сега на нейното място имаше своеобразен триъгълен олтар. С гръб към него бе застанал човек, който махаше с ръце в такт с музиката.
Бе облечен със сиво наметало, над което проблесна нещо розово. „Навярно кърпа от розова коприна“ — помисли Луис.
Реши да кацне върху самия пиедестал. Тъкмо се приземяваше, когато диригентът се обърна с лице към него. Насмалко щеше да катастрофира.
Розовият цвят се дължеше на бръснатата глава на човека. Лицето му, също като това на Луис Ву, бе обезкосмено. Иначе тълпата се състоеше от хора с глави, подобни на златни цветя, с лица, покрити изцяло с руса козина. Дори очите им се виждаха едва-едва.
Протегнал ръка с длан, обърната надолу, диригентът задържа песента за няколко секунди и след това я прекрати. Миг по-късно площадът утихна. Жрецът — жрец ли беше наистина? — втренчи поглед в Луис Ву.
Беше висок колкото самия него, прекалено едър за туземец. Кожата на лицето и черепа му бе бледа до прозрачност, подобно на кожата на албинос от Ние Го Направихме. Навярно се бе бръснал преди много часове с недостатъчно остър бръснач. Сива четина бе набола из цялата му глава.
На Луис се стори, че в думите на жреца има укор.
— Все пак, най-сетне дойдохте — преведе старателно дискът.
— Не знаехме, че ни очаквате — каза искрено Луис.
Не се осмеляваше да играе лично ролята на бог. През дългия си живот бе научил, че последователно изричаните лъжи могат да доведат до големи усложнения.
— На главата ти расте коса — каза жрецът. — Човек би могъл да предположи, че кръвта ти не е напълно чиста, Строителю.
Значи такава била работата. Расата на Строителите навярно ще да е била напълно плешива и свещеникът бе решил да наподоби представителите й с помощта на тъп бръснач. А може би Строителите бяха използвали обезкосмяващ крем или нещо от този род единствено съобразявайки се с някаква мода? Лицето на жреца много наподобяваше лицето на скулптурата в банкетната зала.
— Каква е кръвта ми не е твоя работа — отвърна Луис, слагайки край на дискусиите по този въпрос. — Тръгнали сме към края на света. Какво можеш да ми разкажеш за пътя?
Свещеникът очевидно бе смутен.
— Ти искаш информация от мен? Ти, един Строител?
— Не съм Строител — рече Луис.