— Господарке, — каза той със студен, изпълнен с горчивина глас, — ние, „неверниците“, чухме вашите думи. Благодарим ви за снизходителното признание на нашите заслуги. Също така — за благоволението да заминем от Мур, вместо да ни осъдите на смърт, което вие и вашият Съвет имате власт да сторите. Това наистина е доказателство за вашата и тази на народа абати щедрост, която ние винаги ще помним и ще повтаряме в нашата страна, ако доживеем да я достигнем. Също вярваме, че това ще стигне до ушите на дивите фунг, така че най-после да разберат, че истинското благородство и величие не се крие в оръжията, а в сърцата на хората. Обаче сега, Валда Нагаста, имам една молба към вас — да ми се разреши да видя лицето ви още веднъж, за да съм сигурен, че сте говорили лично вие, а не друг под вашето було. Ако това е така, аз мога да отнеса образа на онази толкова вярна на страната си и благородна към гостите си повелителка, каквато се показахте сега.
Тя го изслуша мълчаливо, после вдигна воала си, като откри такова лице, каквото никога хе бях виждал преди. Без съмнение това бе Македа, но една друга Македа. Лицето й бе бледо, което можеше да се очаква след всичко преживяно. Очите й горяха като въглени, устните й бяха стиснати. Нейното изражение, едновременно предизвикателно и отчаяно, ме впечатли толкова много, че никога няма да го забравя. Признавам, че ни най-малко не можах да го разгадая, но то остави у мен убеждението, че бе изменчива жена и все пак засрамена от собственото си непостоянство. Най-големият триумф на нейното изкуство беше, че при тези ужасяващи обстоятелства бе успяла да предаде на мен, а и на стотици други, които я наблюдаваха, неубеденост за собственото й двуличие.
За момент нейните очи срещнаха тези на Оливър, но въпреки че той ги разглеждаше с молба и отчаяние, не можах да открия в тях израз на смекчаване, а само на предизвикателство и подигравка. После с кратък и твърд смях тя пусна воала си и заговори Джошуа. Оливър остана кратко време безмълвен, а в това време Хигс ми прошепна:
— Знаеш ли, не е ли това направо ужасно? Аз бих по-скоро се върнал в бърлогата на лъвовете, отколкото да преживея всичко тук.
Когато той говореше, аз видях Оливър да посяга към револвера си, но, разбира се, той бе обезоръжен още преди. После започна да бърка в джоба си. Като намери онова отровно хапче, което му бях дал, той го вдигна към устата си, ала синът ми с бързо движение го изби от пръстите му и го смачка на прах под петата си. Орм вдигна ръка, като че да го удари, после падна на земята без звук и съзнание. Явно бе, че и Македа бе забелязала всичко, защото видях някакъв трепет да я разтърсва, а пръстите й сграбчиха облегалката на трона с побелели кокалчета. Обаче тя само каза:
— Този неверник припадна, навярно е разочарован от наградата си. Махнете го оттук и оставете другаря му, доктор Адамс, да се погрижи за него. Когато се свести, изведете ги всички от Мур, както заповядах. Гледайте да си отидат необезпокоявани, като вземат със себе си достатъчно храна, за да не се каже, че сме ги Пощадили тук, за да ги обречем на гладна смърт.
После тя махна с ръка, за да покаже, че работата е свършена, стана и, последвана от съдиите и офицерите, напусна залата през някаква врата зад тях.
Още докато тя говореше, голяма група стражи ни обградиха, двама сложиха на носилка припадналия Оливър и го понесоха. Ние го последвахме.
— Погледнете — подиграваха се абати от тълпата, — погледнете към невярното куче, което мислеше да носи Пъпката на Розата на гърдите си. Сега е получил тръна. Мислите ли, че свинята е умряла?
Така те се подиграваха с него и с нас. Стигнахме благополучно до нашия затвор и там аз се заех да свестя Оливър, в което най-после успях. Когато той дойде на себе си, изпи чаша вода и каза доста тихо:
— Приятели, вие видяхте всичко, така че няма нужда от приказки и обяснения. За едно само ще ви помоля, ако сте ми приятели, а то е да не упреквате и изобщо да не говорите за Македа пред мен. Без съмнение тя имаше причини за това, което направи. Освен туй нейното възпитание не е като нашето и нейните разбирания са различни. Нека да не я осъждаме. Аз бях голям глупак, това е всичко, а сега плащам за глупостта си или по-точно вече платих.
Ние изслушахме мълчаливо тази реч, само видях, че Родерик се обръща настрана, за да скрие една усмивка, и се чудех защо се усмихва. Едва се нахранихме, или се преструвахме, че се храним, когато един офицер влезе в стаята и грубо ни съобщи, че е време да тръгваме. Няколко прислужници, които го следваха, ни подхвърлиха вързопи с дрехи и с тях четири много красиви наметала от камилска вълна, за да ни предпазват от студа. С някои от тези луксозни за абати дрехи сменихме нашите парцали, защото облеклото ни бе станало почти такова, вдигнахме багажа си и потеглихме. Бяхме отведени при вратите на бараката, където ни очакваха дълга редица ездитни камили. Когато ги видях, аз разбрах, че това бяха най-добрите в страната. Наистина тази, която дадоха на Оливър, бе любимата камила на Македа, на която тя яздеше при тържествени случаи вместо на кон. Той веднага я позна, бедният младеж, и се изчерви до очите при тази неочаквана проява на благоволение, единствената, която бе показана към него.