— Ще дойдеш ли на светло? Не мога да те видя. Струва ми се, че разговарям с някой призрак.
Чу лекия смях, с който си пое дъх, и разбра, че го е разсмяла, но все пак не помръдна от мястото си до стената.
— Преди две години — заговори той, — когато полковник Хук за пръв път дошъл да набере поддръжници за каузата ни тук, в Шотландия, се срещнал тайно с херцога на Хамилтън в Холирудхаус. Смело и опасно начинание, защото ако ги откриели, лошо им се пишело и на двамата. Хук ми разказа, че стаята, в която се срещнали, била съвсем затъмнена по нареждане на херцога, така че ако по-късно го попитали дали е виждал Хук, да може честно да отговори, че не е.
— И какво предлагаш, и ние да направим същото ли? — попита София шеговито. — Така че ако графинята ме попита, да мога да й кажа с чиста съвест, че никога не съм те виждала в тази стая?
— Идеята си заслужава да се обмисли. — Зад сериозността на тона му тя долови усмивка. — Не те бива за лъжкиня, момичето ми.
— Няма да трябва да лъжа. А и ти вече ми позволи да кажа на графинята, че сме мъж и жена.
— Да, но само ако поиска да се отправиш към олтара с друг мъж. Дотогава ще е най-добре да го пазим в тайна. Само между нас. — Тя чу как се раздвижи, а после той пристъпи на светло и й се усмихна. — Тази нощ е само наша.
София затвори очи, тръпнеща в очакване, докато Морай се приближаваше към нея. Загрубелите му ръце нежно галеха косата й, вдигнатото й нагоре лице, раменете й. После спряха и се плъзнаха под поръбеното с дантела деколте на нощницата й. Той наведе глава, притисна лице към бузата й, а устата му се долепи до ухото й. Тя почувства как горещият му дъх разрошва косата й. — Защо трепериш? — попита той. — Страх ли те е?
Тъй като не бе сигурна, че ще успее да проговори, тя поклати глава.
— Не трябва да се боиш от мен.
— Не се боя. — София успя да намери думите, но гласът й трепереше също като тялото й. — Не се боя от теб, Джон. Обичам те.
Почувства как устните му се извиват в усмивка срещу бузата й. Ръцете върху раменете й отново се плъзнаха под нощницата и мекият плат изшумоля на пода. И когато той я понесе в обятията си, а устните му се доближиха до нейните, изгарящи от страст, светът зад здраво затворените й очи започна да се върти и изведнъж тъмнината изчезна, заместена от избухнали светлини на удивление.
— Момичето ми — прошепна той до устните й, — аз те обичам повече.
И времето за думи изтече.
Тя се събуди от рева на морето под прозорците си и воя на вятъра срещу стените, от който въздухът в стаята хапеше кожата й с ледени зъби. Огънят в камината вече догаряше — малки умиращи искрици, хвърлящи колебливо трепкащи сенки върху плочите.
Тя потрепери от тътена на беснеещата буря и се размърда, за да разпали огъня, но Морай я спря.
— Остави го така — измърмори във врата й нисък мъжки глас. — И така ще ни е достатъчно топло. — И ръката му я обви, солидна и сигурна, и я привлече отново към убежището на гърдите му. Тя почувства как я обзема спокойствие, сгуши лице във възглавницата и заспа…
14.
Пригладих с дланта си листа хартия, на който бях надраскала тези няколко реда, когато се бях събудила от онзи сън във Франция. Струваше ми се, че откакто го сънувах, е изминала цяла вечност, а същевременно ми се струваше, че е било едва вчера.
Бях се чудила къде ще е мястото на този фрагмент и сега вече знаех.
Знаех също така защо тази единствена нощ бе оставила в паметта ми толкова силен спомен, че бе пропътувал всички тези векове, за да се появи в сънищата ми.
— Добро утро. — Гласът на Греъм бе все още дрезгав от съня. Беше си сложил дънките и една риза, но все още не я бе закопчал и гърдите му бяха голи, а краката — боси. — Виждала ли си някъде Ангъс?
— Стана заедно с мен. И вече го извеждах — отвърнах. — Много е добре.
Кучето, свито под работната ми маса, завъртя очи, без да помръдва от удобното положение, в което се бе наместило, и убедено, че на никого не трябва, доволно се върна към сънищата си.
— Трябваше да ме събудиш — каза Греъм.
— Реших, че малко почивка ще ти дойде добре.
— Така ли? — Засмените му сиви очи срещнаха моите и ме накараха да се изчервя. — След изтощителните ми усилия от снощи, това ли имаш предвид?
— Е…
— Не съм чак толкова стар — пошегува се той и се приближи, за да ми го докаже. Подпря се с две ръце на облегалките на стола ми и се наведе за целувка, която отново накара дъха ми да спре. И той го знаеше. Отдръпна се и ми се усмихна, изглеждайки по момчешки размъкнат и абсолютно щастлив. — Добро утро — рече отново той.