— Добро утро — успях да отговоря някак си.
— Искаш ли кафе?
— Да, ако обичаш.
Греъм се изправи и се запъти към кухнята. Чашите, които бях извадила за вчерашното кафе, все още си стояха недокоснати на плота до пълния чайник. Вчера така и не стигнахме до кафето. Пет минути след влизането ни през вратата стоях там, където той бе застанал сега, с гръб към всекидневната, и притеснено бъбрех за какво ли не като пълна глупачка, а в следващия миг той се озова зад гърба ми, ръцете му ме обгърнаха и ме обърнаха към него, а после той ме целуна и бях загубена.
С една дума, беше незабравимо. Нямаше да се учудя, ако споменът за това, което току-що бях споделила с Греъм, ме надживееше, също както спомените на София за нощта й с Морай бяха надживели нея.
Наблюдавах гърба му и начина, по който се движеше, когато той попита:
— Успя ли да напишеш много?
— Да. Довърших сцената.
— Аз в нея ли съм?
Знаех, че се шегува, но му отговорих искрено:
— Нещо такова.
Греъм извърна рамо към мен, погледна ме косо и вдигна вежда.
— Така ли? И кой съм аз?
— Е, не си точно ти, но той доста прилича на теб.
— Кой?
— Джон Морай.
— Морай. — Греъм като че ли претърсваше складираните в ума си знания.
— Той е войник в полка на Лий, във Франция. Изпратили са го тук заедно с Хук, за да подготви благородниците за завръщането на краля.
— Войник. — Греъм се ухили и отново се зае с кафето. — Мога да го преживея.
— Всъщност е бил офицер. Лейтенант-полковник.
— Толкова по-добре.
— По-големият му брат е бил лерд на Абъркерни.
— А, онези Морай — кимна Греъм. — От Стратърн. Не знам много за фамилията, освен че един от по-късните лердове, Джеймс Морай, е станал известен с куриозния начин, по който го задържали надалеч от бойното поле в Кулодън — прислужникът му попарил краката му, за да не може да се сражава редом с Хубавия принц Чарли — но през 1708 той трябва да е бил още дете.
Безмълвно се запитах дали този по-късен лерд не е бил „момченцето, което все още не е навършило осемнайсет месеца“, за което Морай бе споменал в деня на първата си езда със София.
— Ще трябва да попрочета за семейството — обяви Греъм — и да видя що за герой си ми избрала. Джон Морай, нали така беше?
— Да.
— И каква роля играе в книгата ти?
— Е… може да се каже, че той е героят.
Водата в чайника вече беше кипнала, но Греъм не й обърна внимание. Отново ме погледна. В очите му имаше топлина.
— Така ли?
Кимнах.
— Мислех, че цялата ти книга се върти около Натаниъл Хук.
— Засега Хук не е отбелязвал голямо присъствие. Броди из страната и се среща с благородниците. Морай остана в Слейнс през целия май и част от юни.
— Разбирам. — Чайникът сърдито престана да съска, като че ли знаеше, че и този път няма да искаме водата в него. Греъм се обърна изцяло с лице към мен, облегна се на плота и скръсти ръцете си удобно над незакопчаната риза. — И какво точно е правил твоят Джон Морай, докато е бил в Слейнс?
— О, едно-друго. — Този път не се изчервих, но ако се съди по израза в очите му, все едно че го бях направила.
— Има ли жена в цялата история?
— Може и да има.
— Е, тогава… — Намерението му ми стана ясно още преди да се изправи от плота, но това не спря смеха ми, когато ме повдигна с такава лекота, сякаш бях безтегловна, и ме притисна до топлите си голи гърди.
— Греъм?!
Ръцете му се затегнаха по-плътно около мен.
— Не, вече ми каза, че обичаш писането ти да е колкото се може по-точно. — Устреми се към спалнята. — А татко каза — продължи с дяволита усмивка, — че трябва да ти помагам с проучванията с всички сили.
Телефонът звънеше.
Почти заспала, се претърколих на леглото, омотана в чаршафи и одеяла, които затрудняваха движенията ми. Видях отпечатъка на възглавницата, където главата на Греъм бе почивала до моята. Него обаче го нямаше.
Смътно си спомнях как си тръгва, как ме целуна и ме зави с одеялата, но за нищо на света не можех да си спомня какво ми каза на сбогуване. Освен това точно сега нямах представа и кое време е, кой ден е. В стаята беше почти тъмно.
В дневната телефонът продължаваше да звъни. Надигнах се и отидох да вдигна.