— О, хубаво, значи си там — чух гласът на баща ми. — Опитах се да ти позвъня по-рано, но те нямаше. Къде беше?
Не можех да му обясня къде наистина съм била, нито защо не бях вдигнала телефона, когато иззвъня първия път, точно след обеда. Зарадвах се, че не е в стаята и не може да види лицето ми, когато избъбрих:
— О, просто навън.
— Още проучвания?
Добре, че и сега не можеше да види лицето ми.
— Нещо такова.
— Е, скъпа, време е да си поговорим. Обади ми се Рос Маклелънд.
Приготвих се да посрещна предстоящите въпроси и казах:
— Да?
— Намерил е сведения за Ана Мери Патерсън. През август 1706. Недалеч от Къркубри. В провинцията.
— О.
— И така, смятам, че е време да ми кажеш откъде знаеш всичко това.
— Не мога.
Отговорът ми го обърка.
— Защо не?
— Защото ще решиш, че съм луда.
— Скъпа. — Дори от другия край на линията можех да доловя сухите нотки в гласа му. — Спомняш ли си, когато издадоха първата ти книга и аз те попитах откъде ти хрумват идеите ти, а ти ми отговори, че просто чуваш онези гласове в главата си и записваш това, което ти казват? — Спомнях си. — Е — продължи баща ми, — щом тогава не ти събрах багажа и не те настаних в лудница, какво те кара да мислиш, че бих…
— Това е различно.
— Опитай се да ми го обясниш.
— Татко, ти си инженер.
— И какво означава това? Че не мога да имам разкрепостено съзнание?
— Означава, че не вярваш в неща, които не могат да бъдат доказани.
— Опитай се да ми го обясниш — търпеливо повтори той.
Поех си дъх и му разказах. Вмъкнах и сведенията, които ми бе намерил доктор Уиър с надеждата, че така обяснението ми ще прозвучи по-научно, но в крайна сметка общият смисъл бе: „И така, изглежда съм наследила нейните спомени и това, че съм тук, в Слейнс, по някакъв начин ги е извадило на повърхността от мястото, където са били съхранявани“. Мълчание. И после промърмори:
— Интересно.
— Виждаш ли? Смяташ, че съм луда.
— Това ли казах?
— Не е необходимо да го казваш. Спомням си реакцията ти, когато леля Елън каза, че е видяла призрак.
— Е, призрак е едно, но ти ми говориш за ДНК — рече баща ми. — А с ДНК всичко е възможно. Знаеш ли как го използват в наши дни, в генеалогията, за да проследят специфични родословия? Ако аз и Рос Маклелънд си направим кръвно изследване, ще покажем едни и същи ДНК маркери, защото произхождаме от един и същи човек.
— Бащата на Дейвид Джон Маклелънд — казах и се намръщих.
— Точно така. Хю. Той е имал двама синове, Дейвид Джон и Уилям, но е умрял, когато са били млади, и момчетата по някакъв начин се озовали в Северна Ирландия. Вероятно са ги изпратили там, за да ги отгледат някакви роднини, предполагам. По това време в Ълстър вече са се били настанили шотландските презвитерианци, но те все още имали навика да изпращат синовете си да си търсят булки на другия край на Шотландия и навярно това е причината нашите Маклелъндовци да се озоват обратно в Къркубри. Уилям срещнал жена си и никога повече не се завърнал в Ирландия. А Дейвид срещнал София.
Ако не му отговорих веднага, то бе, защото не обичах да си спомням, че София в крайна сметка не е останала с Морай. До такава степен се бях вживяла в романа им, че не ми се искаше завършекът да е някакъв друг, а не щастлив.
— Много лошо — заяви баща ми не особено сериозно, — че не си наследила паметта на Дейвид. Много ми се ще да разбера нещо за момчешките му години в Ирландия, преди да се ожени. В семейната библия няма записи отпреди това. Реагирах на тона на гласа му, а не на думите:
— Знаех си.
— Какво?
— Не ми вярваш, нали?
— Скъпа, няма значение дали ти вярвам, или не. Самият аз не мога да измисля никакво обяснение откъде изведнъж са ти хрумнали всички тези имена и дати, затова предполагам, че твоята теория за генетичната памет е толкова правдоподобна, колкото и всичко останало.
— Благодаря.
— Искам да кажа, надявах се, че си намерила някаква книга или нещо такова.
— Съжалявам, че те разочаровах.
— Не си ме разочаровала — успокои ме той. — Върна ми още две поколения Патерсънови. И както казах, ще прибегна до отвореното съзнание.
Познавах баща си достатъчно добре, за да знам, че ще удържи на обещанието си и че ако му представя още подробности, които съм си „спомнила“ от живота на София, той ще потърси писмени доказателства така, както би направил, ако бях намерила информацията в някоя книга.