Реших обаче все още да не му казвам, че е възможно бракът на София с нашия Маклелънд да не й е бил първи; че три години по-рано тя може да се е свързала чрез държане на ръце с един млад лейтенант-полковник на служба при френския крал.
Това бе информация, която исках да запазя само за себе си за още известно време.
Вероятно баща ми нямаше да успее да намери нищо, с което да го докаже, а дори и да можеше, нещо дълбоко в мен ме караше да запазя тайната на София така, както я бе запазила тя преди всички тези години.
Подчиних се на този инстинкт, макар да знаех, че постъпвам нерационално. Вече бях написала сцената, хората щяха да прочетат книгата и всичко щеше да излезе наяве. Но през малкия промеждутък от време, който оставаше между написването на книгата и излизането й, се чувствах длъжна пред Морай и София да запазя техния час на щастие, да им помогна да го задържат още малко само за себе си… макар да знаех, че също като пясъка, който изтичаше между пръстите на София тази тайна не може да бъде опазена.
X
„Това очакване прилича на чакане секирата на палача да се стовари върху врата ти“ — реши София.
Бе изминал един ден, откакто полковник Хук се бе завърнал жив и здрав в Слейнс. Изглеждаше изтощен от дните, прекарани на гърба на коня, кръстосвайки пътищата между именията на шотландските благородници. А тази сутрин, скоро след като се зазори, френската фрегата на мосю Дьо Лигондез „Героиня“ се бе появила с издути платна до брега, изпълнила стриктно получените по-рано инструкции да остане три седмици в морето.
Сърцето на София тежеше като камък в гърдите й. Тя не смееше да погледне към Морай, заел обичайното си място срещу нея на трапезата, защото не искаше да му позволи да види истинския размер на нещастието й. Слава богу, всички останали бяха дотолкова увлечени в разговора си, че не обърнаха внимание на факта, че тя не посяга към нито едно от прекрасните ястия на госпожа Грант — стриди, овнешко, дивеч със сос, цял куп прекрасни миризми, които обикновено събуждаха апетита й, но точно днес не можеха да я изкушат. Побутваше разсеяно с вилицата си месото из чинията, защото вниманието й бе насочено към разговора на графа на Ерол и Хук за срещите на полковника с водачите на клановете.
— Почти всички — разказваше Хук — подписаха петиция, в която обричат на крал Джеймс мечовете и верността си и излагат молбата си за оръжия и помощ, за да защитават особата му, когато слезе на брега. Ако и вие го подпишете от свое име и от името на онези, които са ви упълномощили, на драго сърце ще го отнеса в Сен Жермен, за да го предам собственоръчно на краля.
Графът се бе облегнал назад, в интелигентните му очи се бе появило изражение на дълбок размисъл.
— Кой не е подписал?
— Моля?
— Казахте, че „почти всички“ са подписали. Кой е избрал да не поставя името си под този документ?
— А! — Хук зарови в паметта си. — Само двама. Херцогът на Гордън и графът на Бредълбейн, макар че и двамата ми се заклеха в подкрепата си. Херцогът на Гордън каза, че не може с чиста съвест да подпише документ, който призовава крал Джеймс да се върне в Шотландия и да се постави в опасност.
Младият граф погледна покрай масата към мястото, където седеше Морай, и със спокоен, безстрастен глас напомни на Хук:
— Знам, че много мъже в тази страна рискуват също толкова много за далеч по-малка печалба.
Хук кимна.
— Знам. Повтарям ви само това, което ми каза херцогът на Гордън. Според мен и той, и Бредълбейн няма да подпишат най-вече от предпазливост, отколкото от кой знае какви притеснения за краля.
Графът сви рамене.
— Е, добре, Бредълбейн е успял да запази главата си невредима цели осемдесет години. Не се съмнявам, че през това време е станал прекалено предпазлив, за да постави името си под какъвто и да било документ, освен под личната си кореспонденция.
— Може би сте прав — погледна Хук към графа. — Вие самият споделяте ли подобна предпазливост?
— Ако я споделях — рече графът, — нямаше да сте сега тук, нито пък френски кораб щеше да стои на котва под стените на моя замък. Сериозно ли допускате, че във времената, в които живеем, никой не е подшушнал на кралица Ана за нашето участие? Убеден съм, че кралицата знае или поне подозира замислите ни и единствено моето положение предпазва земите ни от конфискация. И все пак през всички тези години майка ми и баща ми, Бог да успокои душата му, а сега и аз самият, винаги сме рискували всичко, за да помогнем на своя крал по всички възможни начини.