— Негова Светлост вече ви каза, че в това начинание няма никаква сигурност. За никого. И много от хората, които са сложили имената си под петицията ви, ще платят горчива цена, ако този документ бъде предаден на кралица Ана. — Невъзмутимият му поглед срещна очите на Хук. — Моят брат Уилям подписа документа като лерд на Абъркерни, нали?
— Така е.
— Тогава ще ми простите, полковник, ако не смятам, че приятелството ви с херцога е по-ценно от живота на брат ми. Или от моя.
Последва пауза, през която очевидно Хук премисляше аргументите на Морай.
— Приемам забележките ви — рече най-после той, — но трябва да запазя съвестта си чиста. Ще почакаме господин Хол още няколко дни.
И така, отдъхна си София, присъдата й бе отложена. Облекчението й обаче се вгорчаваше от мисълта, че това отлагане е само временно — възможност да събере още няколко дни като стъклени топчета на крехката броеница от спомени, която щеше да остане единствената й радост, когато Морай си заминеше. Защото знаеше, че накрая брадвата ще се стовари върху нея и няма да има конник, който да донесе вест за помилване в последната минута, за да й спести болката от раздялата. Той нямаше да я вземе със себе си.
В един миг на глупост му бе задала въпроса дали ще го направи, когато лежаха в леглото предната нощ с ясното съзнание, че завръщането на Хук означава, че времето им заедно изтича. Гледаше го и с яростна настойчивост се опитваше да попие в паметта си как изглеждаше той сега, отпуснал глава на възглавницата й, с късо подстриганата си коса, която щеше да се накъдри, ако я оставеше да израсте, а не да я носи отрязана под перуката от чисто войнишка практичност. София вече знаеше какво е усещането от допира на тази тъмна коса до пръстите й, познаваше суровата линия на челюстта му, начина, по който миглите му се склапяха спокойно отпуснати, като на малко момче, когато се бе раздал до крайност на това да я обича и после лежеше до нея и дишаше тихичко, като че ли спеше.
Но не спеше. Без да отваря очи, попита:
— Какво гледаш?
Гласът му бе едва доловим шепот в мрака.
— Теб.
— Мислех, че тези дни си видяла повече от мен, отколкото е редно за порядъчно момиче. — Очите му се отвориха наполовина, усмихнати. — Да не се боиш, че ще забравиш как изглеждам?
Не можеше да му отговори със същия безгрижен тон. Тя се обърна по гръб и заби поглед в тънката пукнатина, която пробягваше през тавана.
— Джон?
— Да?
— Защо никога не си ме помолил да дойда с теб?
— Момичето ми…
— Нямам корени тук, в Слейнс, пристигнах съвсем скоро и на никого няма да липсвам кой знае колко, ако замина.
— Не мога да те взема със себе си.
Тя почувства как в сърцето й се появява пукнатина и започва да се разраства, също като онази на тавана. Морай посегна да докосне косата й и обърна лицето й към себе си.
— Погледни ме — каза той тихо: — Няма да те взема със себе си във Франция или във Фландрия на бойното поле. Това не е живот за момичето, което обичам. — Пръстите му до кожата й бяха топли. — Преди края на тази година кралят отново ще е на шотландска земя, а аз ще бъда с него. Ще си върне короната и тогава ще имаме възможност да започнем съвместния си живот. Не във Франция, а тук, в Шотландия. Готова ли си да изчакаш това да стане?
Какво друго можеше да направи, освен да кимне и да му позволи да я целуне? Защото когато беше в прегръдките му, й се струваше, че светът е някъде безкрайно далеч от тях и нищо не може да развали магията.
Какво ли не би дала, за да можеше и сега да се чувства по същия начин.
Разговорът около масата се бе изместил към войната на континента и за новината, която току-що бе прелетяла Ламанша, че френските и испанските сили са спечелили решителна победа при Алманса.
— Това е дело на херцога на Беруик — възкликна Хук.
Всички се възхищаваха на херцога на Беруик. Той бе полубрат на младия крал Джеймс, роден от любовницата на баща му Арабела Чърчил, и при все че като незаконороден му бе отнета възможността да претендира за трона, с куража и интелигентността си той бе станал най-добрият защитник на по-младия си брат и така си бе спечелил любовта и уважението на цяла Шотландия.
Графът на Ерол кимна.
— Нали знаете, че тукашните благородници желаят херцогът на Беруик да бъде натоварен с организирането на връщането на крал Джеймс при нас?
— Това вече е известно в Сен Жермен — поясни Хук — и неколцина от водачите на клановете тук също ми го споменаха при срещата ни.