Хюго обаче, безкрайно щастлив, че отново се е озовал в човешка компания, с готовност вървеше натам, накъдето го водеха, и когато най-после излязоха на плажа сред дюните и видя Морай да ги чака, седнал на пясъка, радостта на мастифа избликна със сила, от която цялото му тяло започна да се тресе от въодушевление. Той се просна на пясъка в цялата си дължина и се превъртя по гръб, за да го погалят.
— Изчезвай оттук, огромен глупав звяр — сгълча го Морай, но все пак го почеса по масивните гърди. — Не можеш да ме излъжеш. Готов си да ме разкъсаш на парчета, ако някой ти каже да го направиш, и няма да пролееш дори една сълза.
София седна на пясъка до тях.
— Хюго никога няма да те нарани — каза тя. — Той те харесва.
— Това няма нищо общо с харесването. Той е войник, също като мен. Подчинява се на заповеди. — Морай погледна към морето и София се запита какви ли заповеди е получил той. Знаеше, че сега, когато свещеникът си бе тръгнал, няма причина да се бавят повече в Слейнс и когато френският кораб отново дойде, Хук и Морай ще се качат на борда му.
Той обаче не я бе повикал тук, за да й каже това, което тя вече знаеше, а София бе опознала достатъчно добре израженията му, за да знае, че има нещо, което сериозно го притеснява.
— Какво има, Джон? Предложенията на господин Хол ли те разтревожиха?
Тази мисъл като че ли му донесе някакво странно удовлетворение.
— Предложенията на херцога на Хамилтън не са нищо друго, освен разхищение на хартия и мастило и той го е знаел, когато ги е писал. И точно това е нещото, което ме тревожи.
— Все още ли смяташ, че е искал единствено да ви забави?
— Да, може би. Но има нещо повече от това. Не се съмнявам, че херцогът е спечелен от лондонския двор и че се опитва да ни разиграва така, както би направил с тесте карти, но какъв ход е избрал и какви са правилата, това все още не съм разбрал. — Раздразнението от това ограничение бе ясно изписано на лицето му. — На този етап херцогът знае прекалено много, но все пак е наясно, че не всичко му е известно, и се боя, че това неведение може да го тласне към ново предателство. Трябва да внимаваш, момичето ми. Ако се появи тук, внимавай какво казваш и не позволявай на чувствата си да проличат. Той никога не бива да разбере, че си моя.
Яростната, закрилническа сила, с която го произнесе, стопли душата й, макар думите да предизвикваха по кожата й студ, по-смразяващ от вятъра откъм морето. Досега не се бе замисляла, че самата тя може да се окаже в опасност — мислеше само за опасността, която застрашаваше него. Но той имаше право. Ако се разбереше, че е негова жена, щеше да представлява ценна пионка в ръцете на хората, които искаха да го заловят.
Той не отделяше поглед от очите й.
— Няма да позволя да пострадаш заради моите грехове.
— Обещавам, че ще внимавам.
Морай изглеждаше доволен от отговора й. Потупа още веднъж легналия до него мастиф и се подсмихна:
— Мислех си да ти кажа да не се отдалечаваш от Слейнс без този звяр, след като си тръгна, но сега започвам да си мисля, че от него няма да има голяма полза.
София не можа да сдържи усмивката си.
— Нали преди каза, че не се съмняваш, че ще те убие, ако му наредят.
— Да, но само го погледни. — Той посочи към блажено проснатото на пясъка куче. — Още малко и ще заспи.
— Това е само защото ти има доверие — възрази София — и знае, че съм в безопасност. Ако наистина бях в опасност, щеше пръв да се втурне в моя защита.
— Нямаше да е първият — отвърна Морай, а после отново отклони погледа си към далечната линия на хоризонта. София също млъкна и зарея поглед нататък, намирайки спокойствие в гледката на бързо носещите се облаци, които весело танцуваха над водата и се надбягваха, като приемаха най-причудливи форми.
А после един от тях привлече вниманието й и тя видя, че не е никакъв облак.
— Джон…
— Да — кимна той, — виждам го.
Хюго забеляза промяната в тона на Морай и скочи на крака, вдигнал нос във въздуха, за да изследва вятъра — същия вятър, който носеше към тях тези бели, издути платна.
— Ела — Морай се изправи и й протегна ръка. — По-добре да се връщаме.
Гласът му бе напрегнат и нетърпелив и тъй като толкова се боеше от мига, в който той трябваше да замине, София не остана много очарована от студената му реакция при появата на кораба.
— Надявах се да не си чак толкова доволен — подхвърли тя, уязвена от отношението му — да видиш завръщането на мосю Дьо Лигондез. Толкова ли нямаш търпение да заминеш?