Присвитите му очи, приковани в далечния кораб, се извърнаха към нея пълни с любов.
— Знаеш, че не. Но това — въздъхна той и кимна към морето и към бързо приближаващите се платна — не е мосю Дьо Лигондез.
Корабът все още бе прекалено далеч, за да види флага му, но имаше доверие на очите на Морай — достатъчно доверие, за да се изправи на крака, да поеме ръката, която й предлагаше, и чувствайки се като лисица, подгонена от кучета, да тръгне след него заедно с Хюго обратно по пътеката, която се виеше по хълма над брега.
— Чудя се защо твоят капитан Гордън не слиза на брега при нас — обърна се графът на Ерол към майка си, която стоеше до него на прозореца със смръщено чело и със страх се взираше в кораба, хвърлил котва недалеч от брега.
— Не знам — рече графинята с тих глас. — Колко време мина от появата му?
— Цял час, струва ми се.
— Наистина е много странно.
На София изобщо не й харесваше напрежението, завладяло цялата стая. Изборът на Морай да застане толкова близо зад стола й, че тя буквално усещаше неизчерпаемата енергия, бушуваща у него и удържана само от силата на волята му, също не допринасяше за спокойствието й.
Полковник Хук се бе отказал да стои прав и сега седеше на един стол до София. Лицето му все още носеше следите от болестта, която го бе измъчвала по време на пътуването и която без съмнение щеше да се влоши по време на плаването. След разговора му със свещеника настроението му се бе променило — търпението му бе намаляло и той приличаше на човек, който е бил горчиво разочарован.
Приливът бе довел кораба на капитан Гордън с всичките му оръдия и над четирийсет войници сякаш отникъде, за да застане между Слейнс и излаза към Северно море и това бе усилило избухливостта на Хук до крайна степен.
— За бога — каза той, — не можем ли да изпратим лодка, за да попитаме какви са намеренията му?
Графинята се обърна и на фона на нетърпението на Хук, като че ли се поуспокои.
— Бихме могли, но никога досега не съм имала повод да се съмнявам в лоялността на капитана към каузата ни. Щом стои настрана от нас, значи има основателна причина, убедена съм в това, и ако сега привлечем вниманието към себе си, може да си докараме по-голяма беда.
Синът й се съгласи.
— Най-разумно е — подкрепи я той — да изчакаме.
— Да чакаме! — повтори Хук и в гласа му прозвуча възмущение. — Да чакаме какво? Кралските войници да се приближат по суша и да ни приклещят като гълъби в гълъбарника, без да имаме прозорец, през който да излетим?
Зад гърба на София се разнесе гласът на Морай — тих, но укорителен.
— Ако сме приклещени тук, това не е по вина на нашите домакини — отбеляза той, като че ли искаше да напомни на Хук да не забравя маниерите си. — Не те бяха тези, които ни задържаха в Слейнс след времето, когато трябваше да заминем. Доколкото си спомням, това решение бе ваше и няма да е зле да си го припомните и да поемете отговорността за него, вместо да се опитвате да стоварите вината на гърбовете на хората, които през цялото това време не са ни засвидетелствали нищо друго, освен доброта и гостоприемство.
Това бе една от най-дългите речи, които Морай бе произнасял пред останалите, и те изглеждаха изненадани от нея. Все пак целта бе постигната — Хук се опомни и каза:
— Имате право. — Гневът в очите му изчезна и той се обърна към графа: — Извинявам се.
Графът прие извинението и отправи благодарствен поглед към Морай, преди отново да се обърне към високия прозорец и гледката, която той откриваше към морето. За миг остана неподвижен, а после София видя как се смръщва.
— Какво прави той сега?
Майка му, също загледана нататък, отвърна:
— Отплава.
Хук се изправи на стола си.
— Какво? — Стана и отиде сам да провери. — Наистина, в името на бога! Вдига платната.
Сега вече всички отидоха до прозореца и проследиха как белите платна се издуват от вятъра, големият кораб се отделя от брега, а моряците се движат напред-назад, за да го насочат по курса. София не можа да различи сред тях синьото палто на капитан Гордън.
Морай пръв видя втория кораб, който тъкмо навлизаше в полезрението им откъм носа на юг. И той беше фрегата.
— Готова съм да се обзаложа — възкликна графинята, — че това е капитан Хамилтън, за когото капитан Гордън спомена при последното си посещение.
София си припомни думите на Гордън: че младият му колега, който често плава зад него, ще стане подозрителен, ако около Слейнс прекалено често започнат да се мяркат френски кораби, и че това може да представлява проблем.