— Капитан Хамилтън — додаде графинята — не е приятел на якобитите. — На лицето й бе изписано очевидно облекчение. — Това обяснява защо капитан Гордън не слезе на сушата.
Втората фрегата мина покрай замъка, развяла флага на новия обединен британски флот, и бързо се отправи след Гордън. Макар и по-малък като размер, в очите на София този кораб приличаше на хищник, подгонил плячката си, и тя се зарадва, когато се скри от погледа й.
Графът на Ерол бе първият, който се отдръпна от прозореца.
— Сега поне знаем къде са фрегатите — каза той — и вероятно ще разполагаме с няколко дни, преди да се върнат. Мосю Дьо Лигондез ще завари пътя си по-чист.
Това без съмнение успокояваше останалите, но София, останала сама до прозореца, съвсем не бе утешена от тази мисъл, и яркият блясък на слънцето върху водата изведнъж предизвика пареща болка в очите й.
Една ръка разтърси рамото й и я разбуди.
— София! — чу тя до себе си гласа на графинята. — София!
Очите й се отвориха. Стреснато се опомни и хвърли тревожен поглед към другата страна на леглото, но Морай го нямаше, а възглавницата показваше само едва забележим отпечатък на мястото, където бе почивала главата му. София с усилие се изправи и седна сред бъркотията от одеяла.
Слънцето все още не се бе издигнало високо и светеше ниско над перваза на прозореца с бледа светлина, примесена с цялото великолепие на зората.
— Какво има?
— Френският кораб дойде.
София забеляза, че въпреки ранния час графинята бе напълно облечена. София, все още по риза, се надигна от леглото и бавно отиде до прозореца, откъдето видя високите мачти на „Героиня“, които все още се намираха на известно разстояние от брега, но сигурно напредваха към замъка.
— Облечи се — нареди графинята — и ела долу. Ще закусим за последен път заедно и ще пожелаем късмет на полковник Хук и на господин Морай, преди да потеглят.
София кимна и чу затварянето на вратата, когато графинята излезе от стаята. Тя стоеше като вкаменена, прикована към мястото си така, както погледът й бе прикован към платната на френския кораб, сякаш можеше да забави напредването му само със силата на волята си.
Дотолкова се бе съсредоточила, че малко остана да не забележи движението в крайчеца на зрителното си поле; покрай бреговата линия изникваше тъмната сянка на втори кораб, като сянка на акула. Беше другият британски кораб, който бяха видели предишния ден — не този на капитан Гордън, а фрегатата на Хамилтън.
Мосю Дьо Лигондез също го бе видял и сигурно бе разбрал, че не може да очаква приятелско посрещане. Френските кораби, приближили се до бреговете на Шотландия, се считаха за пиратски — богата плячка за човек като капитан Хамилтън, ако успееше да ги залови. Затаила дъх, София гледаше как грамадният нос на „Героиня“ започна да се обръща, а платната отчаяно опитват да уловят вятъра. „Давайте — окуражи ги тя, — хайде, давайте!“
Но капитан Хамилтън скъсяваше разстоянието. Още няколко мига и щеше да бъде достатъчно близо, за да използва оръдията си.
Кокалчетата на София побеляха, докато стискаше перваза, като че ли самата тя можеше да контролира кормилото на френския кораб и да го накара да се движи по-бързо.
На борда на „Героиня“ настанаха приготовления за нови действия. Знамената и на стенгата, и на бизанмачтата бяха смъкнати и на тяхно място издигнаха други. София разпозна знамето на Холандия и стария шотландски флаг в синьо и бяло. „Сигналът!“ — отдъхна си тя. Сигналът, уговорен между мосю Дьо Лигондез и Гордън, за да могат корабите да се разпознаят, ако се срещнат в открито море.
Ала корабът, който сега преследваше френската фрегата, не бе този на капитан Гордън.
Капитан Хамилтън не обърна внимание на смяната на флага и продължи да скъсява разстоянието между своя кораб и „Героиня“.
И тогава над водата се разнесе грохот от изстрел на оръдие.
София подскочи. Почувства екота на изстрела като удар в гърдите си и безпомощно обърна очи към „Героиня“, за да види какви са щетите.
За свое облекчение съзря, че френският кораб се носи над водата също така гладко, както преди и изглежда невредим. А после трети, още по-голям кораб с издути от вятъра платна изникна иззад северния нос. Отново прозвуча оръдеен изстрел и този път София видя откъде идва — бе го изстрелял третият кораб и не го бе насочил към мосю Дьо Лигондез, а навътре към морето, очевидно без намерение да го засегне.