Видя, че това е капитан Гордън, но не проумя каква е целта му, докато капитан Хамилтън неохотно не започна да се обръща и да променя курса си.
Тогава разбра. Оръдейният изстрел бе сигнал за Хамилтън да се откаже от преследването. Как Гордън щеше да обясни тази заповед на колегата си, тя не можеше да си представи, но не се съмняваше, че ще успее да измисли оправдание, което да звучи достатъчно правдоподобно.
Корабът му мина съвсем близо покрай Слейнс и тя видя капитана застанал на десния борд до гротмачтата. А после той се обърна, даде някакво нареждане на екипажа си и сред водопад от бяла пяна огромният кораб отмина нататък и се устреми на юг след кораба на капитан Хамилтън, докато в далечината белите платна на „Героиня“ танцуваха леко над бързо оттеглящите се вълни.
— Ще ни чуят, Джон.
— Няма. — Той я притисна по-плътно до градинската стена. Раменете му я скриваха от всички погледи, а зад гърба и над главата му огромните, отрупани с цвят клони на люляковото дърво изпълваха сенчестия ъгъл със сладка, натрапчива миризма.
Навсякъде около тях последната светлина на умиращия ден отстъпваше място на тъмнината. София не можеше да откъсне очи от лицето на Морай както човек, който губи зрението си, гледа за последен път най-обичните си неща, преди да го обгърне вечната нощ. А тя знаеше, че нощта наближава. В убежището на скалите под стените на замъка, „Героиня“ се бе завърнала и безмълвно се полюшваше над вълните. Когато се стъмнеше достатъчно, лодката щеше да дойде, за да отведе Хук и Морай на борда й.
София не искаше той да я запомни обляна в сълзи, затова се застави да се усмихне.
— А ако полковник Хук те търси точно сега?
— Ами да ме търси. Трябва да се погрижа за някои лични дела, преди да заминем тази вечер. — Той докосна косата й с нежни пръсти. — Мислиш ли, че ще се разделя с моето момиче без прощална целувка?
Тя поклати глава и му позволи да вдигне лицето й към своето и да я целуне. Целуна го и тя с цялата сила на душата си и безмълвния копнеж, който не можеше повече да удържа, надигащ се в тялото й като прииждащ прилив. Усещаше, че устните й треперят, но се закле, че когато той вдигне глава, ще го преодолее и ще изглежда смела.
Със същия успех можеше да си спести усилието. За миг Морай я погледна мълчаливо, а после я притисна към гърдите си, заровил ръка в косите й, като че ли искаше да я превърне в част от себе си. Главата му се наведе толкова близо, че тя усети топлия му дъх по бузата си.
— Ще се върна при теб.
Тя не можеше да продума, но кимна, а неговият глас стана още по-решителен:
— Повярвай ми. И самият дявол да се опита да ми попречи, аз ще се върна при теб. А когато крал Джеймс сложи короната, вече няма да съм издирван като престъпник и ще съм приключил с битките. Ще си изградим дом — обеща й той, — и ще си имаме рожби, а ти ще носиш на пръста си истински пръстен, за да може целият свят да види, че си моя. — Отдръпна се и отметна от бузата й една къдрица с жест на притежание. — Ти ми принадлежиш — каза й — още от мига, в който те видях за пръв път.
Вярно беше, но тя все още нямаше достатъчно доверие на гласа си, за да му го каже. Можеше единствено да му позволи да го прочете в очите й.
За миг ръката му се отдръпна, а после се върна, за да притисне в меката й, покорна длан някакъв гладък, топъл, кръгъл предмет.
— Вземи го, за да не се съмняваш самата ти.
Нямаше нужда да поглежда, за да знае какво й дава, и все пак вдигна ръка и поднесе предмета към избледняващата светлина. Беше тежък сребърен квадрат с червен камък в средата на проста, широка сребърна халка.
— Не мога да го взема, той е на баща ти.
— Да, можеш. — Той затвори пръстите й около пръстена. — Когато се върна, ще си го взема и ще ти дам златен на негово място. Дотогава искам да го задържиш. Всеки, който е познавал баща ми, познава и този пръстен. Ако ти потрябва помощ, докато ме няма, покажи го на семейството ми и те ще се погрижат за теб. — Когато видя, че тя все още се колебае, добави с по-несериозен тон: — Ако не друго, искам поне да ми го пазиш. Загубил съм повече неща, отколкото мога да си спомня в момента, по бойните полета.
Пръстите й стиснаха пръстена — не искаше да си спомня за опасностите, с които щеше да се сблъска той.
— Кога трябва да се присъединиш към частта си?
— Веднага щом ми наредят. — Той срещна погледа й, усети страха й и каза: — Не се тревожи, момичето ми. Успял съм да запазя живота си достатъчно дълго, и то преди да те срещна и хубавото ти личице да ми даде допълнителна причина да го правя. Ще стоя настрана от опасността.