Само че нямаше да го направи, София знаеше това. Просто не беше в природата му. Когато се сражаваше, той щеше да се сражава с цялото си същество и без капка предпазливост, защото така бе устроен. „Някои мъже — беше й казала графинята — сами избират пътя на опасността.“
София знаеше, че с тези думи Морай просто иска да отмести част от тежестта, която притискаше сърцето й, и се престори, че му вярва. Не желаеше да го товари, освен с неговите собствени и с нейните грижи.
— Ще ми пишеш ли? — попита тя.
— Не мисля, че е разумно. Освен това — продължи той, за да я ободри — вероятно ще се върна, преди писмото да е пристигнало. Точно затова си помислих да ти оставя това тук. — Извади от джоба на палтото си един сгънат лист хартия и й го подаде.
— Сестрите ми ми казваха, че момичетата обичат да имат нещо написано, за да им напомня за чувствата на мъжа.
За втори път София остана безмълвна. Писмото в ръката й й се струваше най-ценното нещо на света. Той продължи:
— Ако дойдат да претърсват замъка, изгори го. Не искам хората на кралица Ана да ме смятат за толкова мек. — Но зад твърдостта на тона му тя усещаше усмивка и знаеше, че начинът, по който заблестяха очите й, го е зарадвал.
Не се опита да прочете бележката — светлината бе твърде слаба, а и осъзнаваше, че ще има по-голяма нужда от това писмо след заминаването на Морай, затова го задържа в ръката си заедно с пръстена, все още топъл от допира на кожата му. Вдигна очи.
— Но аз нямам нищо, което да ти дам.
— Тогава ми дай това.
Очите му блестяха в тъмнината на падащата нощ, когато отново наведе глава и потърси устните й в уханното убежище на люляка до градинската стена. Страстната му целувка накара безброй ароматни цветчета да се отронят и да паднат по лицето на София, по косата й, по ръцете й, но тя не ги забеляза.
Когато най-после вдигна глава, Морай погледна надолу към нея и на устните му се изписа дяволита усмивка.
— Сега приличаш на истинска булка.
В първия миг тя не го разбра, но когато бавно осъзна, че е покрита с нежни като пух люлякови цветчета, се размърда, за да ги отърси от себе си.
Морай я спря.
— Не — каза той. — Искам да те запомня такава.
Стояха там, в тихия кът на градината, и София усещаше как светът се отдръпва от тях, както вълната се отдръпва от брега, докато единственото, което остана, бяха тя и Морай, впили очи един в друг, с топлината на силните му ръце около нея и неизречените слова, увиснали във въздуха около тях, защото нямаше нужда от думи.
Нощта вече бе настъпила.
София чу как някой отваря врата, как по чакъла отекват стъпки, а после и грубия, нежелан глас на полковник Хук, който викаше Морай.
Той не направи никакво движение, за да отговори, и тя отново се опита да се усмихне и с кураж, който не чувстваше, каза:
— Трябва да вървиш.
— Да. — Опитът й да си придаде храбър вид не бе успял да го заблуди и все пак изглеждаше трогнат от него. — Само за малко.
София успя да задържи усмивката на лицето си дори когато й се стори, че ще се разплаче.
— Да, знам. С мен всичко ще бъде наред. Свикнала съм да съм сама.
— Няма да бъдеш сама. — Той говореше толкова тихо, че думите му сякаш отлитаха с бриза, който облъхваше вдигнатото й нагоре лице. — Веднъж ми каза, че притежавам сърцето ти.
— Така е.
— А ти притежаваш моето. — Взе ръката й и я притисна до гърдите си така, че София усети силата, с която биеше то. — То няма да дойде с мен, момичето ми, през морето. Ще остане тук, с теб. Ти няма да бъдеш сама. — Ръката изгаряше пръстите й. — А аз няма да бъда вече цял — продължи той, — докато не се върна.
— Тогава се върни по-бързо. — Не очакваше шепотът й да се прекърши след тези думи, нито от очите й да потекат сълзи.
Хук отново извика Морай. Все още ги делеше известно разстояние и тя се опита да отстъпи и да го остави да си върви, но той отново я привлече. Този път целувката му бе по-груба, по-настойчива. София усещаше силата на любовта му и болката от раздялата и когато устните им се разделиха, тя се вкопчи в него за още един, последен миг.
Беше си обещала, че няма да го обременява, и все пак думите се изплъзнаха от устата й:
— Иска ми се да можех да дойда с теб.