Той не каза нищо, само я прегърна още по-силно. Очите на София се замъглиха и макар да знаеше, че Морай няма да промени решението си, промълви:
— Нали ми каза, че някой ден може да усетя палубата на някой кораб под краката си.
— Да — прошепна той и дъхът му затопли челото й. — И наистина ще я усетиш. Но не на този кораб. — Нежната целувка, която докосна косата й, трябваше да я утеши, но само разби сърцето й.
Стъпките на Хук отекнаха по-близо.
Нямаше повече време. Движена от импулса си, София освободи ръцете си и посегна да извади от корсажа си шнура с малкото черно камъче, което бе намерила на плажа.
Не знаеше дали в този камък наистина има вълшебство, както майка му му бе казала някога, и дали защитава този, който го носи, от всяко зло, но ако имаше, София знаеше, че Морай ще има по-голяма нужда от тази защита от нея. Без да казва нищо, тя здраво притисна кожения шнур в протегнатата му ръка, а после бързо се отдръпна от него, преди сълзите й да я издадат, и безшумно изчезна сред сенките.
Зад себе си чу Хук отново да вика името на Морай по-високо и само миг по-късно той закрачи тежко по градинската пътека и с по-дрезгав от обичайния глас каза:
— Тук съм. Готово ли е всичко?
София не чу какво се случи после, защото влетя в кухнята, изтича покрай госпожа Грант и Кирсти и не спря да бяга, докато не се озова в тишината на стаята си.
От прозореца си виждаше огряното от светлината на луната море и ясните очертания на високите мачти с вдигнати платна на „Героиня“.
Почувства топлата твърдост на пръстена, който стискаше в юмрука си толкова силно, че той прорязваше кожата й и й причиняваше болка, но тази болка я радваше. На нея можеше да припише сълзите, които замъгляваха очите й.
Знаеше, че с плач нищо няма да постигне. Беше плакала в деня, в който след една последна прегръдка баща й бе отплавал към непознати брегове, беше плакала още повече в деня, когато майка й бе тръгнала след него, но сълзите й не им осигуриха безопасно плаване, нито пък ги върнаха отново вкъщи. Беше плакала в онази черна нощ, когато сестра й и нероденото й бебе бяха загинали сред писъци и страдание, но плачът не я остави по-малко сама.
Затова нямаше да плаче сега.
Знаеше, че Морай трябва да замине. Разбираше мотивите му. И освен това имаше неговия пръстен и непрочетеното писмо, което щеше да й напомня за любовта му. Нещо повече, имаше обещанието му, че ще се върне при нея.
И все пак пареща влага изгаряше очите й, а когато всички платна на фрегатата поеха вятъра, обърнаха се към Франция и тъмният кораб се понесе по люлеещите се вълни, предателска сълза се промъкна под миглите й и бавно се търкулна надолу по бузата й.
А после още една се промъкна по същия път. И още една.
Беше права. Не й помогна. Макар че стоя дълго до прозореца и гледа, докато платната се стопиха сред звездите; макар сълзите й през цялото време да се стичаха мълчаливо по лицето й и падаха като горчив дъжд по люляковите цветчета, които все още бяха разпръснати по роклята й, в крайна сметка нищо нямаше значение.
Защото той си бе отишъл и тя бе останала сама.
15.
Никога не съм работила в градината. Докато бях малка, майка ми се занимаваше с това, но точно понеже бях малка, не й бях обръщала внимание. Предполагах, че през зимата няма какво да се прави в една градина, но когато следобеда отидох у доктор Уиър, го заварих приведен над храстите.
— Последните дни не сме те виждали наоколо — каза той. — Да не си ходила някъде?
— В известен смисъл. Бях в Слейнс — обясних. — В онзи Слейнс отпреди три века. Точно затова съм тук, защото няколко от героите ми споменаха за шпиони.
— Така ли?
— Да, например за Даниел Дефо.
— А — изправи се той. — Е, може да се окаже, че тук мога да ти помогна малко. Просто изчакай една минутка, докато проверя клончетата на люляка на Елси след снощната буря.
Заинтересувана, тръгнах след него към храста с голи клони, много по-висок от другите. Беше разположен до най-далечния край на оградата, до един от прозорците на къщата.
— Това люляк ли е?
— Да. Засега нямам голям късмет с него. Трябва да е дърво, но е упорит и не ще да порасне.
Докоснах кората на храста, стори ми се груба. Нямаше листа и бе висок едва на половината на дървото, което си спомнях от градината на Слейнс, онова дърво до стената, където Морай и София се бяха сбогували. Дори и така обаче, то навя в сърцето ми тъга.