Той се намръщи и опипа глезена ми.
— Как мислиш, дали е счупен?
Поклатих глава.
— Само стъпих накриво. Може да съм го навехнала.
— Е, най-добре остави това да го реши някой лекар.
— Не е толкова сериозно. Честна дума — добавих, когато на лицето му не се изписа кой знае каква убеденост. — Чупила съм си глезена преди и знам какво е усещането, а сега няма нищо такова.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Просто ми помогни — казах и протегнах ръка.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? Бих могъл да те пренеса.
— Страхотно. Така и двамата ще свършим от другата страна на ръба. — Стиснах челюст и настоях: — Мога да се катеря, просто ще трябва да ми помогнеш.
Той направи нещо повече от това да ми помогне — на практика ме извлече догоре по дългия склон на хълма и оттам на пътеката, след което обви ръка около раменете ми и ме подкрепи, докато с накуцване изминах оставащия път до къщурката.
— Ето че пристигнахме — обяви той. И неговото дишане се бе ускорило от усилието да ме държи изправена. Изчака да отключа вратата, а после ми помогна да мина през нея и ме настани в един от фотьойлите.
— Благодаря — казах искрено. — Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл.
— Е, обичам да спасявам девойки в беда. — Усмивката, с която ме озари, бе по-самоуверена от тази на Греъм. — Вдигни сега този глезен. Трябва да му сложим лед.
В малката камера на хладилника имаше само торбичка замразени зеленчуци, но и тя свърши работа. Болката в глезена наистина намаля. Облегнах се назад във фотьойла си и погледнах към Стюарт.
— Между другото, кога се върна?
— Току-що. Мислех си да изчакам до сутринта, преди да те потърся. Добре, че не го направих.
Телефонът иззвъня.
— Не — спря ме той, — не ставай. Аз ще го вдигна.
Телефонът бе безжичен и се надявах, че Стюарт просто ще ми го донесе, но не — нали беше Стюарт, първо той се обади. Тъкмо се молех да не е майка ми или още по-лошо, баща ми, когато Стюарт чаровно отвърна:
— Не, тъкмо си почива. Един момент. — Отново прекоси стаята и ми подаде телефона.
Затворих очи и се подготвих за най-лошото.
— Ало?
— Да позвъня ли пак някой друг път? — попита Джейн.
— Не, разбира се, че не.
— Просто се чудех. Звучиш така, сякаш си… заета.
— Аз…
— Не е нужно да ми обясняваш — пресече ме тя. — Аз съм ти агент, а не майка.
Всъщност щеше да ми е далеч по-лесно, ако наистина се бе обадила майка ми, защото макар че си имаше мнение за всичко, не си пъхаше носа навсякъде до безкрайност, а Джейн, каквото и да казваше, никога нямаше да ме остави на мира, докато не измъкне всички подробности. Но пък ме познаваше достатъчно добре, за да не започне да ме бомбардира наведнъж с цял куп въпроси.
— Все едно, няма да те задържам. Исках само да те поканя на обяд в събота.
Поколебах се. Събота и неделя бяха дните, които прекарвах с Греъм, и никак не ми се щеше да ги пропусна. От друга страна обаче, ценях и времето, прекарано с Джейн, Алън и бебето им, а и до събота сигурно щях да мога да вървя.
— Да, разбира се — отвърнах. — Ще ми бъде много приятно.
— Добре. Да дойда ли да те взема с колата, или вече си имаш шофьор?
Не захапах въдицата.
— Ще ти се обадя да ти кажа.
— Някой от местните мъже, а?
— Джейн.
— Добре, ще престана. Нека те оставим да се насладиш на вечерта си. — Долових заговорническата усмивка в гласа й, докато ми пожелаваше „лека нощ“ и затваряше.
Въздъхнах и оставих слушалката. Стюарт дори не забеляза — стоеше до вратата, под черния електрически брояч, и правеше някакви поправки. Най-после разбра, че съм затворила телефона, обърна се и се ухили.
— Не ме гледай така. Този уред скоро ще спре. Поправям го.
— Да, добре, но брат ти веднъж вече го направи, а рано или късно баща ти ще разбере, че не плащам сметки, които всъщност би трябвало да платя.
Той не изглеждаше обезпокоен от възможните подозрения на баща си; нещо друго от казаното бе привлякло вниманието му.
— Греъм е бил тук? Кога?
Бях се изпуснала и го знаех.
— О, преди известно време — казах нехайно. — Помагаше ми за книгата.
И преди Стюарт да успее да ми зададе още въпроси, отвлякох вниманието му, като се наведох да издърпам надолу чорапа си, за да погледна глезена си.
Получи се.