— Е, аз… — Той започна демонстративно да показва колебание.
— Да, да, разбира се, че ще останете. Вече се здрачава, не можете да обикаляте по пътищата толкова късно.
Графът на Ерол, който тъкмо влизаше в приемната, се присъедини към майка си.
— Не желаем да чуваме, че ще си тръгнете. — След което поздрави сърдечно херцога, доказвайки, че актьорските му дарби не отстъпват на тези на майка му. — Измина доста време, откакто бяхте тук за последен път. Елате, нека ви покажа подобренията, които правим по замъка.
Когато мъжете излязоха, графинята видимо се отпусна и цялата умора от бързата езда от Дънотар най-после си пролича. Тя въздъхна тежко и понечи да й зададе въпрос, но София я изпревари.
— Пристигна точно след пладне и откакто е дошъл, не се е отделял от мен. Както и подозирахте, изглеждаше решен да ме обърка така, че да му издам тайните на този дом.
Чертите на графинята се смекчиха.
— О, скъпа моя.
— Не му казах нищо. — Сега се чувстваше не само уморена, а и омаломощена от завръщащото се гадене, но се помъчи да го потисне, докато се подпираше на стола, за да се изправи и да застане пред графинята. — Бях много внимателна.
— О, скъпа моя — каза повторно графинята, но този път в гласа й имаше топлина и одобрение. — Съжалявам, че е трябвало сама да понесеш това бреме.
— Не беше кой знае какво.
— Напротив. Виждам, че си се изтощила до краен предел. — Тя пристъпи към нея, за да й помогне. — Пребледняла си.
— Само главоболие.
— В такъв случай иди и си почини. Заслужи си го.
София отново почувства по бузата си онова леко докосване, което толкова приличаше на спомена за любящата ръка на майка й. Лейди Ан се усмихна.
— Справила си се добре, София. Много добре. Сега иди и си почини. Аз и графът можем да осуетим всички замисли на херцога. Знаем как да се справим с него. За нищо на света не бих желала да се разболееш заради такъв човек. — Прегръдката й беше кратка, но успокоителна. — Сега се качвай горе и отивай в стаята си. Ще изпратя Кирсти да се погрижи за теб.
София с удоволствие се подчини. По-късно не си спомняше почти нищо от по-нататъшния развой на вечерта, която прекара в редуване на гадене и сън. На сутринта обаче, дали от билковата отвара на сестрата на Кристи, или поради някакво чудо, гаденето бе изчезнало, а херцогът си бе заминал. Тъмната му карета се бе отправила по северния път още на зазоряване, а самият той не знаеше нищо повече от това, което му бе известно, преди да дойде в Слейнс.
— Не е счупен. — Доктор Уиър окуражително плъзна длан по подутия ми глезен. — Ако го беше счупила, щеше да те боли тук — внимателно стисна мястото, — а не тук. Просто навяхване.
Лесно се бе вживял отново в професията, с която се бе пенсионирал. Със същия успех можеше да носи бяла престилка и стетоскоп и да задава въпроси на пациент, на когото му предстои операция, вместо да седи до камината ми, облечен в рибарски пуловер, все още влажен от дъжда.
Посегна към руло широки ластични превръзки и ме погледна изпод вежди.
— Стюарт каза, че си се отклонила от пътеката.
Стюарт очевидно не бе повярвал, че ще удържа на думата си и сама ще покажа на доктора пострадалия си глезен, затова бе уредил тазсутрешното му посещение. Подозирах, че неговата версия за инцидента, в която собствената му роля в спасяването ми положително бе раздута до неузнаваемост, надхвърля границите на простия факт, че съм паднала от пътеката, но кимнах:
— Да, така беше.
Този път погледът, който ми отправи, беше изпълнен с любопитство.
— Пътеката не е толкова тясна.
Не виждах причина да не му споделя това, което според мен можеше да бъде отговорът.
— Е, малко се бях отнесла, не обръщах много внимание на пътя и предполагам, че съм вървяла натам, накъдето съм си мислела, че е пътеката. — Срещнах погледа му. — Където си спомням, че е била.
— Разбирам — прие аргумента ми той. — Много интересно. — Замислен над това, той уви превръзката стегнато около глезена ми и се облегна назад с изражението на учен, който обмисля интригуваща хипотеза. — Възможно е, разбира се. Релефът на хълма със сигурност се е променил много оттогава от ерозията. Възможно е старата пътека да е пропаднала.
— А с нея и аз. — С усмивка на съжаление завъртях стъпало, за да проверя чувствителността му.
— Да, но в такъв случай ще внимаваш много в Слейнс, нали? Ако загубиш равновесие, докато си там, едва ли ще се разминеш само с навехнат глезен.