Графинята се опита да го изгледа неодобрително, но не успя.
— Надявам се, че не сте ги наказали, след като са се върнали.
— Кого, моите хора ли? Не, всичко беше простено и те се завърнаха към обичайната си работа, като приеха съвета ми в бъдеще да не дават ухо на празни слухове.
— О, Томас — поклати глава графинята, която вече не се и опитваше да прикрие усмивката си.
Той небрежно сви рамене.
— Във всеки случай едва ли ще прибягна втори път до тази тактика. Не бих могъл да подтикна екипажа си към втори бунт, без това да се отрази пагубно на репутацията ми, а колкото и да обичам своя крал, не горя от желание да пожертвам доброто си име заради него. — Но го изрече така нехайно, че София остана с чувството, че въпреки показната си проява на гордост и себелюбие, капитан Гордън бе готов да пожертва далеч повече от доброто си име, ако се наложи. Той продължи: — Не, ще трябва да намеря друг начин да задържа тези води чисти за него. Не би трябвало да е особено трудно. Не съм получавал съобщения за никакви кораби на север, които да искат конвой, а и по този бряг отдавна не са се мяркали капери, така че нямаме причина излишно да удължаваме този патрул, нито пък да се държим близо до брега. Без съмнение климатичните условия ще ме принудят да стоя далече от брега за известно време — предположи той съвсем сериозно, — а бурите толкова далеч на север могат да нанесат на един кораб такива щети, че докато стигнем до Англия, може да се случат толкова много дребни повреди, че вероятно ще ни трябват поправки. В действителност е възможно „Единбург“ да се нуждае от такъв сериозен ремонт, че да се наложи да го изтеглят на сух док, а когато това стане, няма да се учудя, ако изведнъж изникне някакъв неотложен делови въпрос, който да ме застави да помоля за разрешение да прекарам няколко дни в Лондон. И така, с малко късмет — довърши той, — пътят на краля може да се окаже свободен до Коледа.
От края на масата графът попита невярващо:
— Можете ли да го постигнете?
— Мога да опитам.
— Трябва да внимавате — напомни графинята.
— Внимавам.
— Вие сте добър човек — погледна го признателно тя. — И възнамерявам да се погрижа младият крал Джеймс да разбере това.
Гордън я озари с усмивка и сви рамене.
— След завръщането си може да ме възнагради — рече той, — като ме направи адмирал.
Когато обядът приключи, той се облегна назад и погледна корема си с престорено недоволство.
— Вашата готвачка се опитва да ме накара да надебелея всеки път, когато идвам тук.
— Не готвачката ви накара да изядете три порции пудинг — отбеляза графинята.
— Вярно, права сте. Все пак няма да е зле да се пораздвижа малко, иначе нищо чудно корабът ми да потъне, когато се върна на него. Питам се — продължи той с небрежен глас и погледна към местата по протежението на масата — дали вашата прекрасна госпожица Патерсън няма да се съгласи да ме придружи за една разходка из градината.
С три глави, обърнати към нея в очакване на отговора й, София не можа да измисли никакъв благопристоен предлог да откаже предложението му. Можеше да обяви, че я боли глава, но нямаше да е убедително, след като се бе държала нормално по време на целия обяд. Освен това точно сега графинята я наблюдаваше с майчински интерес. София не можеше да я разочарова, като се държи грубо с любимия й гостенин. Тя кимна.
— Разбира се.
В градината беше хладно. Стените спираха хапещия вятър откъм морето, но въздухът бе изпълнен с мразовития дъх на есента. Онези цветя, които все още не бяха загинали, се бяха запътили натам и всичко наоколо навяваше чувство на безнадеждност. И все пак една пойна птичка, една-единствена, кацнала на високата стена, смело пееше своята песен, необезкуражена от пустотата наоколо.
След заминаването на Морай, София не смееше да излиза често в градината. Няколко пъти бе идвала тук заедно с графинята, за да се поразходят и да се възхитят на пищните летни цветя, а веднъж бе излязла с Кирсти да й помогне да наберат билки. Но всеки път изпитваше неприятното чувство от близостта на Били Уик, все едно дали го виждаше да работи на открито, или се скатаваше невидим зад някой обрасъл с плевели ъгъл. Каменната му колиба с тъмни стъкла на прозорците приличаше на чудовищна, огромна жаба, разположила се в най-долния край на градините срещу високите разкривени дървета, обкръжаващи потока, и София не можеше да погледне натам, без да изпита в сърцето си чувство на страх от нещо зло, което я наблюдаваше и чакаше.