— Виждам.
От начина, по който погледът му се плъзна надолу по тялото й и после нагоре със слаба усмивка, признавайки поражението си, тя разбра, че той наистина вижда.
— Може би съм сгрешил, като съм си мислел, че ще имате нужда от ръкавиците. Изглежда, че тези на господин Морай ви подхождат достатъчно добре.
Погледът й я издаде — даде му потвърждение и тя го разбра.
— И така — попита тихо той. — Графинята знае ли?
София поклати глава. Внезапната опасност от това, че бе разкрил тайната й, я накара да изстине от ужас. Тя вдигна към него умолителен поглед.
— Нали няма да й кажете?
Той остана безмълвен толкова дълго, че тя не бе сигурна какво ще отговори. После внимателно пъхна красивите ръкавици в джоба на палтото си и отново срещна погледа й с цялата си предишна галантност.
— Имате думата ми — обеща й той и й предложи ръката си: — А сега да се връщаме. Корабът и екипажът ми ме чакат и усещам, че отдавна трябваше да съм си тръгнал.
София се боеше най-много от реакцията на графинята, но когато „Единбург“ отново се устреми на север, всичко, което тя каза, беше:
— Капитан Гордън е чаровен мъж.
Главата й бе приведена над бродерията, думите бяха изречени така разсеяно, като че ли не искаше да прекъсва концентрацията си. София обаче усети паузата, която последва тези думи, и разбра, че от нея се очаква да отговори.
— Да — промълви тя. — Много чаровен мъж.
— Ако бях по-млада, вероятно щях да се влюбя в него. Но такъв мъж — продължи графинята — не е за всяка жена.
После вдигна поглед и в усмихнатите й очи София прочете разбиране и прошка. И при все че никога не заговориха направо по този въпрос, тя беше сигурна, че по някакъв начин графинята е разбрала същината на това, което се бе случило между нея и капитан Гордън на градинската алея, и че каквито и надежди да е хранила, се е отказала от тях без съжаление и никога повече няма да спомене и дума за тях.
Нямаше нужда да поглеждам в „Старият шотландски флот“, за да знам, че това, което бях написала, отговаря на истината, но все пак го направих. Всичко беше там: преименуването на кораба на капитан Гордън „Крал Уилям“ на „Единбург“, пътуването му на север през октомври и бунтът на екипажа му в Лейт.
По всичко личеше, че след това той се е опитал да удържи на думата си да направи всичко възможно корабът му да не се изпречва на пътя на крал Джеймс и неговата френска армия, когато пристигнат.
„Корабът — бе написал той в един доклад — пострада много от лошото време на север и има нужда от поправки.“ А по-късно, след като бе поискал и получил разрешение да изтегли „Единбург“ на сух док, през декември бе писал до адмиралтейството: „Всички докове тук понастоящем са пълни и все още не може да се определи кога някой от тях ще бъде освободен“. А през януари бе докладвал, че корабът е бил прегледан от майстор — строител, който е заключил, че „Единбург“ се нуждае от сериозни поправки или от цялостно обновяване. „За известно време присъствието ми тук няма да е необходимо — заключаваше капитан Гордън, — поради което ви моля да съобщите на Негово Кралско Височество, че желая да получа отпуск, за да дойда в града…“
„Умно — помислих си, докато затварях книгата. — Рисковано, но умно.“ Гордън бе успял да запази морето чисто за своя крал.
Подозирах обаче, че обитателите на Слейнс трябва да се тревожат повече за опасностите, които се движат по сушата.
XIII
Дойде ноември и доведе със себе си една досадна седмица на дъжд и бури, както и още един неочакван гост. Той пристигна на кон, довян през прага на конюшните от яростно виещия северен вятър и от пелена от дъжд, която го бе измокрила до кости. Мократа му пелерина падаше тежко върху облените в пот хълбоци на коня. На София, която убиваше времето, като бъбреше на нежнооката кобила и хранеше Хюго с остатъци от кухнята, нахлуването на този непознат при тях й се стори като дело на нечиста сила. В очите й той изглеждаше черен като дявола и също толкова голям.
Докато той слизаше от коня, тя направи крачка назад с ръка на каишката на Хюго. Учуди се, че кучето не заръмжа, дори ушите му не се бяха долепили до главата. София измерваше разстоянието до вратата и се чудеше какви са шансовете й да се промъкне покрай новодошлия, без да я забележи. Той стоеше с гръб към нея и като го видя пред коня, тя осъзна, че съвсем не е толкова едър, колкото й се бе сторило в първия миг. Всъщност едва ли бе много по-висок от самата нея — заблудила я беше високо вдигнатата качулка на пелерината, която засланяше лицето му от дъжда.