Вече поуспокоена, но все още нащрек, тя видя как първата му работа бе да се погрижи за коня си: първо свали тежкото седло, а после изтърка до сухо с чиста слама потръпващите хълбоци на животното. „Никой дявол — помисли си София — не би си създавал толкова грижи заради един кон.“ Отново погледна към Хюго, който продължаваше спокойно да стои до нея, и почувства как страховете й намаляват, а после и съвсем изчезват, когато мъжът най-после се обърна, свали черната качулка на пелерината си и разкри слабо, обрулено лице с приятни черти, заобиколено от кестенява брада, прошарена на места със сиво — свидетелство, че е навлязъл в средна възраст. Не носеше перука — косата му, която също бе започнала да посивява, бе хваната и завързана назад без никакво зачитане на модата.
— Съжалявам, уплаших ли ви? — Гласът му бе ласкав и в него се долавяше интонацията на планинските земи. — Простете, девойче. Отначало ви взех за конярче, както бяхте застанали там, в сенките. Има ли някое наблизо?
— Конярче ли? — Не знаеше къде е Рори. Огледа се наоколо.
— Е, добре, ще ми трябват само чул и клетка, а тях мога и сам да ги намеря.
Недалеч от мястото, където стоеше, той намери една празна клетка, която напълно отговаряше на целите му, и когато Рори пристигна малко след това, конят вече бе настанен удобно и покрит с чул.
По очите на Рори си пролича, че е познал новодошлия.
— Полковник Грейм!
— Да — потвърди мъжът с очевидна изненада. — Не мислех, че тук ще ме помнят; откакто дойдох за последен път, трябва да са минали две години.
Фактът, че Рори си го бе спомнил и сега се движеше около него с очевидно уважение, подсказа на София, че този полковник Грейм не е обикновен гост.
Той все още мислеше за коня си.
— Ще му трябва топла храна — обърна се той към Рори, — ако можеш някак да го постигнеш. Яздихме цял ден и през всичкото време този дъжд не спря да вали.
Рори кимна, но в краткия му, безмълвен поглед като че ли имаше тревога повече за полковника, който бе буквално подгизнал и със сигурност щеше да си навлече някоя сериозна простуда, ако не се изсушеше колкото се може по-скоро.
— Ще се погрижа за него — каза Рори за коня. — А госпожица Патерсън може да ви заведе в къщата.
— Госпожица Патерсън? — Той я изгледа с неприкрит интерес и София не можа да не се усмихне. Не беше негова грешка, че я взе за прислужничка, като се има предвид, че я завари да се държи толкова свободно в конюшните, облечена в една от старите си рокли и с кал по обувките. Тя пусна каишката на Хюго и направи реверанс.
— Полковник, ще се радвам да ви заведа при графа и графинята на Ерол.
Той имаше засмени очи с бръчки в ъгълчетата, а усмивката му грейна под посивяващата брада.
— А аз ще се радвам да ви последвам, девойче.
Тя го поведе по задния път, през конюшните и складовете към коридора, който обикаляше двора. Беше се оказала права за височината му — раменете му не стърчаха кой знае колко над нейните, беше строен, стегнат мъж, но все пак излъчваше сила и властно присъствие, походката му бе походка на войник — не наперена, а самоуверена. Напомни й за походката на Морай. И също като Морай, полковник Грейм носеше под пелерината си най-обикновено войнишко кожено палто над бричове и ботуши, ремъкът на меча му бе прехвърлен през рамо като на човек, носил дълги години оръжие.
— Паметта ми наистина не е това, което беше — усмихна се той, като й хвърли кос поглед, — но прав ли съм да мисля, че преди две години не бяхте в Слейнс? Или и тогава се криехте при конете?
Допаднаха й очите му, гласът му, приятелското му поведение.
— Не, не бях тук. Дойдох едва тази пролет.
— О, така ли? — Интересът му изведнъж се събуди. — Това преди идването на полковник Хук и придружителя му ли беше, или след това?
Вече бяха заобиколили двора и стигнали до стълбите на замъка и София изпита благодарност, че върви пред него, така че лицето й да остане скрито, докато гласът й изразяваше невинност. Защото, въпреки че този мъж й харесваше, тя не можеше да забрави необходимостта от предпазливост.
— Полковник Хук… — повтори тя, поклати глава и каза: — Съжалявам, но това име нищо не ми говори.
— Няма значение.
Докато се изкачваха към горния етаж, графът се появи от коридора, който водеше към библиотеката, и едва успя да избегне сблъсъка с тях.