— Полковник Грейм! — Графът изглеждаше също толкова изненадан и зарадван, колкото преди малко Рори; той се пресегна и сърдечно стисна ръката на полковника. — В името божие, откъде изникнахте?
— Мога да ви кажа, Ваша Светлост, след като ми предложите нещо за пиене.
С изключение на херцога на Хамилтън, София не бе срещала човек, който да се държи така фамилиарно с графа — полковникът изрече „Ваша Светлост“ така, както би казал „моето момче“, но по начина, по който графът прие обръщението, София разбра, че двамата се познават отдавна, и това убеждение се затвърди още повече, когато графът, сграбчил с една ръка полковника за рамото, го поведе към вратата на приемната и се провикна:
— Майко, виж кой е тук!
Очевидно зарадвана, графинята се отправи към тях.
— Не чух никой да чука на вратата.
— Дойдох направо от конюшните. Госпожица Патерсън бе така смела да ме съпроводи дотук, макар че изглеждам като истински негодник и все още дори не сме представени един на друг.
Графинята се усмихна.
— В такъв случай ми позволете да поправя този пропуск. София, това е полковник Грейм. Той наистина е негодник, както сам признава, но е негодник, който винаги е добре дошъл сред нас. — А после се обърна към полковника и каза: — Патрик, това е госпожица Патерсън, наша родственица, която тази година дойде да живее с нас.
— За мен е чест. — Той не се приведе ниско над ръката й, както изискваше сегашната мода, а само я взе в своята твърда и честна длан и кимна, което имаше същия ефект.
Графинята каза загрижено:
— Но сега трябва да влезете и да седнете близо до огъня, иначе ще се разболеете, ако продължавате да стоите с тези мокри дрехи.
— А, не съм чак толкова слаб. Най-много пострада пелерината ми, останалата част от мен е сравнително суха. — Той смъкна прогизналото черно наметало от раменете си, за да го докаже, и графинята го взе от ръката му и го сложи на решетката пред камината.
— Въпреки това — настоя тя и отпусна ръка на едно кресло близо до огъня с жест, колкото покана, толкова и заповед. Полковникът кавалерски се предаде със свиване на раменете, но изчака графинята и София да заемат местата си, преди самият той да седне.
Графът, който бе пропуснал цялата тази сцена, защото бе излязъл почти веднага от стаята, се върна и сложи в ръката на полковника чаша, наполовина пълна с уиски.
— Така — рече той, — ето го и вашето питие. Сега ни кажете какво ви води тук. Мислехме, че сте във Франция.
— Наистина бях. Слязох на сушата на север оттук преди два дни и дойдох при вас колкото се може по-бързо. Нося съобщение от брат ви — каза той, вперил очи в графинята, а после погледът му премина покрай нея и за част от секундата се спря на София.
Графинята побърза да каже:
— Госпожица Патерсън е част от семейството и знае да пази тайна.
— Да, и аз така разбрах. — Очите му върху слабото лице отново се засмяха. — Когато я попитах дали е срещнала полковник Хук, тя почти ме убеди, че изобщо не е идвал в Слейнс.
София се изчерви.
— Не бях сигурна…
— Не, не, девойче, постъпихте точно така, както трябва — успокои той. — В тези времена човек не бива да бъде прекалено доверчив. Грешката беше моя, задето забравих, че не знаете кой съм. Исках само да разбера дали сте видели племенника ми и дали можете да ми кажете как ви се е сторил, защото макар че от известно време и двамата сме във Франция, пътищата ни така и не се пресякоха.
София се намръщи, леко объркана.
— Полковник Хук е ваш племенник?
— Не, девойче.
— Има предвид господин Морай — обясни графинята и после отговори вместо София: — Племенникът ви изглеждаше много добре, когато беше тук.
Намеси се и графът:
— Струва ми се, че малко ми се разсърди. С тази награда за главата му просто не можех да го оставя да кръстосва страната, както искаше той, и да пътува през планините, затова трябваше през цялото време да остане тук с нас.
— Разбирам. — Погледът на полковника се спря на София и я остави с чувството, че вижда повече, отколкото би желала тя. Изпита облекчение, че все още бе изчервена от предишното си неудобство, така че никой не би могъл да свърже руменината по бузите й с насочения към Морай разговор или с реакцията й от откритието, че полковник Грейм е негов чичо.
— Все пак — вметна графинята — той не се оплаква много и изглеждаше решен да си намери занимания. Стори ми се много тих.
— За разлика от мен, искате да кажете? — Полковникът се ухили. — Да, Джон пази мислите и чувствата си за себе си, колкото и дълбоко да ги усеща. Още като момче си беше такъв и годините, прекарани като войник, само затвърдиха този навик.