— Къде се сражава сега частта му? — попита графът. — Във Фландрия ли?
София сведе очи и се опита да прикрие огромния интерес, който изпитваше към отговора.
— Да, там е, но Джон не е с тях. Хук го държи при себе си в Париж. Напоследък не пускат никого, който знае каквото и да било за плановете на младия крал, да се отдалечава от Сен Жермен от страх да не се разчуе нещо.
— Трябва да са глупаци, ако вярват, че вече не се е разчуло — каза сухо графинята. — Мили боже, от донесенията, които получаваме, излиза, че половината от двора в Сен Жермен са шпиони на кралица Ана.
— Да, по всяка вероятност. Което несъмнено е причината вашият брат да реши да изпрати съобщението си, използвайки това — и полковникът се почука по главата — вместо перо и хартия.
— И какво е съобщението му?
София бе изслушала последните думи на графинята и полковника без особено внимание — толкова огромно бе облекчението й, задето Морай бе прекарал последните месеци не сред опасностите на бойното поле, както се бе страхувала, а в безопасност някъде в Париж. Не че той щеше да бъде въодушевен отново да се окаже затворен, та било то и в затвор със златни решетки, но сега поне знаеше със сигурност, че е жив и че е добре.
В сравнение с това никоя друга новина не можеше да изглежда важна. После обаче тя усети очакването, възцарило се в стаята, и отново насочи вниманието си към това, което щеше да каже полковникът, защото изведнъж осъзна, че то може да е това, което се надяваха да чуят от толкова седмици.
И наистина беше.
— Изпратиха ме да ви съобщя да очаквате скоро фрегата от Дюнкерк с новината, че всичко е готово и настъплението може да започне.
Графинята плесна с ръце, развълнувана като момиче.
— О, Патрик! Кога? След колко време?
— Брат ви смята, че вече е само въпрос на дни и че трябва да сте готови. Ще изпратят Чарлс Флеминг да ви донесе съобщението. Нали помните младия Флеминг?
— Да, спомням си го — кимна графинята.
— Добър човек е той — каза полковник Грейм. — Ще ви донесе инструкциите на краля, който ще тръгне скоро след него.
Съзнанието на София отново се отклони от разговора и докато останалите продължаваха оживено да приказват, тя обърна глава към огромния сводест прозорец и морето отвъд него и безкрайната водна шир й се стори съвсем недостатъчна, за да побере щастието й. „Вече е само въпрос на дни…“ Думите се повтаряха отново и отново като радостна мелодия, която удавяше всички други звуци.
Не бе осъзнала, че някой моли за вниманието й, докато не усети лекото побутване близо до хълбока си. Отърси се от мечтите си и се огледа извинително наоколо, но до нея нямаше никого. Графът, полковникът и графинята все още седяха в креслата си, както и преди, и продължаваха да разговарят оживено. София отново усети онова леко побутване, този път не в хълбока, а по-дълбоко в, корема си, и осъзна какво представлява. Детето й се бе раздвижило за първи път.
Този пръв слаб контакт с живота вътре в нея я изпълни с удивление. Макар да знаеше, че пробуждането на детето точно в този момент е само съвпадение — сестрата на Кирсти от седмици й повтаряше, че може да се случи всеки миг — тя все пак не можеше да не повярва, че това е добро предзнаменование, като че ли детето също като нея ликуваше при мисълта, че Морай скоро ще се върне при тях.
Графинята започна да се смее на нещо, което полковник Грейм бе изрекъл току-що, и в ушите на София тази веселост напълно отговаряше на нейното настроение, затова и тя се засмя.
Слабото лице на полковника одобрително се извърна към нея.
— Какъв хубав звук.
— И то звук, който напоследък не сме чували често — рече графинята, възвръщайки самообладанието си, и погледна нежно към София. — Патрик, виждам, че ще трябва да ви задържим тук за известно време, защото, както виждате, отчаяно се нуждаем от забавление.
Полковникът се облегна назад в креслото си и се усмихна.
— Ще се радвам да ви го осигуря — увери я той, — докато има достатъчно уиски.
Застанал на вратата ми, Джими държеше с две ръце покрита купа като влъхва, носеща дарове.
— Казах на приятелите си в хотел „Сейнт Олаф“ как си паднала по Уорд Хил, моме, и те помислиха, че може да ти трябва туй.
Отстъпих настрана, за да влезе. Все още се чувствах малко уморена след писането — бях се събудила от почукването на Джими и тъмнината, от която се появи той, бе единственият ориентир, по който можех да преценя кое време е. Очевидно идваше от хотела — в очите му имаше щастлив блясък, а дъхът му миришеше на скоч, но не можеше да бъде много късно, иначе на джентълмен като Джими Кийт дори не би му хрумнало да се отбие.