— Трябва да седнеш — напомни ми той, като кимна към превързания ми глезен и освободи едната си ръка, за да ми помогне да докуцукам до най-близкия стол. Усетих топлината и прекрасната миризма на карамел, разнасящи се от купата в другата му ръка.
— Какво е това, Джими?
— Просто едно малко лакомство. Ще ти трябват вилица и лъжица — каза той и ми ги донесе, след което сложи купата на масата до мен и свали капака, за да ми покаже огромно парче кафява карамелена торта, която плуваше сред море от крем. — Това е карамелов пудинг, а нивга няма да намериш по-хубав пудинг от тоя, дето го правят в „Сейнт Олаф“.
След като пъхнах в устата си първото късче, трябваше да се съглася, че почти си е струвало да си навехна глезена, щом съм получила това лакомство като утешение.
Джими отхвърли благодарността ми със свиване на рамене.
— Няма нищо. И бездруго се качвах нагоре да ти изпразня брояча.
— О, всичко е наред — отвърнах бързо. — Все още имам монети.
Нямах желание да причинявам неприятности на синовете му, а бях сигурна, че ако погледне внимателно брояча, ще види, че стрелката не е там, където би трябвало да бъде. Изпитах облекчение, когато той прие казаното без възражение и насочи вниманието си към печката в кухнята.
— И имаш въглища, нали? — Беше отворил вратата на печката и разглеждаше огъня.
— Да, благодаря. Стюарт я напълни.
— О, да, виждам. — Гласът му стана сух. — Не може да стъкне огън, който да пламне, и това е. — Взе ръжена и разбута въглените, докато новото им положение го удовлетвори. — Имай предвид, че Стюи рядко прави нещо за някой друг, освен за себе си. Ти май си вдъхновила момчето.
Бях благодарна, че в момента ям и трябва само да измърморя нещо нечленоразделно през пудинга в устата си, преди телефонът да иззвъни и да ме спаси. Този път закуцах към него, за да го вдигна сама, и Джими ми позволи да го направя.
Гласът на Греъм в ухото ми ме стопли.
— Здравей.
— Здрасти. — Притиснах слушалката по-близо до ухото си и понижих глас.
Зад мен Джими затвори вратичката на печката с решително тракване и се изправи.
— Ще ти донеса малко въглища от отзад — оповести той и излезе, като си подсвиркваше.
— Това баща ми ли беше? — попита Греъм.
— Да.
— Значи се грижат за теб както трябва.
— Да. Донесе ми карамелов пудинг.
— Добър човек. Как е глезенът?
— Откъде разбра?
— Имам си източници. Как е?
— Не е зле. Доктор Уиър казва, че няколко дни не трябва да го товаря.
— А!
— Защо „а“?
— Защото исках да ти направя едно предложение, но щом трябва да си почиваш…
— Това е само навяхване, не е чак толкова зле. — Огледах се наоколо, за да се уверя, че все още съм сама. — Какво предложение?
— Е, помислих си, че след като брат ми си е вкъщи и се грижи за татко, а на мен ми е трудно да идвам при теб, при положение че тези двамата през цялото време се мотаят наоколо… Помислих си, че може да искаш да дойдеш в Абърдийн през уикенда.
Сега беше мой ред да кажа:
— А!
— Можеш да вземеш компютъра си — предложи той, — така че да не губиш от времето си за писане. Аз пък имам да проверявам писмени работи.
— Не е това. Просто обещах на Джейн, моята агентка, че в събота ще обядвам с нея в Питърхед.
Не му казах, че фактически Джейн бе поканила и него — нямаше начин дори да си помисля да го подложа на разпита на Джейн на толкова ранен етап от връзката ни. Започнеше ли да върти на шиш мъжете, с които се срещах, Джейн можеше да бъде по-лоша и от баща ми, а аз не исках да въртят Греъм на шиш. Той бе специален.
— Няма проблем — рече той. — Мога да дойда да те взема след обяда. Все още ще имаме половината от следобеда, вечерта и цялата неделя.
Изправена пред поставения по този начин въпрос, както и пред убедителния му глас така близо до ухото ми, не можах да се сетя за никаква причина да не отвърна:
— Добре тогава. Много бих искала.
— Добре.
Джими се връщаше, все още подсвирквайки си, а аз повиших гласа си до по-нормален тон и изрекох в слушалката: