— Добре тогава, ще ти се обадя утре и ще уточним подробностите.
— Аз ще ти се обадя — обеща той.
Затворих с най-деловото си изражение, затова се оказах съвсем неподготвена, когато Джими попита:
— Това синът ми ли беше?
Добре, че пълнеше кофата с въглища и гледаше надолу, а не към лицето ми. Така и не видя как затаих дъх. Без да прекъсва работата си, отбеляза:
— Стюи е момче с добро сърце, но може да бъде малко досаден.
Изпуснах дъха си и се отпуснах.
— Не беше Стюарт. — А после, тъй като видях, че бих могла да извлека полза от ситуацията, добавих: — Беше Джейн, моята агентка. Нали си спомняте Джейн?
— Да. Тя не е от ония моми, дето ги забравяш лесно.
— Тази събота ще обядвам с нея в Питърхед — обявих и добавих небрежно: — Всъщност може и да поостана там. Да прекарам уикенда със семейството й.
Джими реши, че идеята е добра, и поклати одобрително глава.
— Не можеш да се криеш тук, горе, през цялото време. Хората откачат, ако от време на време нямат малко компания.
Гледах го как накланя торбата с въглища и изсипва с трополене последните парчета в кофата и си помислих как ли се чувства сам в къщата си. Спомних си думите на Греъм, че баща му е ужасно самотен от смъртта на жена си насам. Да, имаше синовете си и приятелите си от хотел „Сейнт Олаф“, но това не беше същото като да има около себе си жена през цялото време.
Затова, след като приключи с въглищата и от учтивост щеше да си тръгне, го помолих да направи чай, а после го попитах дали няма да остане и да изпие една чаша и прекарахме следващите два часа в разговори, смях и игра на джин руми с картите, с които обикновено редях пасианси.
Защото, както Джими с основание бе казал, понякога бе по-добре да имаш компания, отколкото да си съвсем сам.
XIV
Полковник Грейм удържа на думата си и остана в Слейнс.
София предполагаше, че това се дължи колкото на удоволствието, което му доставяше гостоприемството на Слейнс, толкова и на желанието да бъде тук, когато пристигне фрегатата, възвестяваща идването на краля. Което и от двете да беше, компанията му й допадаше неимоверно много. Тя дори започна да завижда на Морай за този чичо, така приятен и мил и различен от нейния чичо Джон, като деня от нощта. Полковникът бе по-разговорлив от племенника си и с по-голяма склонност да търси забавната страна във всяко събитие, но приличаше достатъчно на Морай, та София да се чувства непринудено с него и да й се струва близък.
Той внесе оживление в Слейнс, защото също като племенника си и той не можеше да стои дълго на едно място. Ако тялото му престанеше да се движи, тогава умът му ставаше неуморен и изискваше някакво разнообразие. През повечето вечери полковникът караше останалите да играят карти и ги учеше на всички нови игри, които бяха на мода в двора на френския крал, както и в Сен Жермен. А в един дъждовен следобед, когато краят на седмицата наближаваше, започна да учи София да играе шах.
— Имате ум за тази игра — похвали я. — Малко момичета го притежават.
Увереността му я поласка, но й се искаше и самата тя да може да я сподели. Със свито сърце го наблюдаваше как подрежда фигурите върху дървената дъска, която бе сложил помежду им на малката масичка в библиотеката. Красивите, черни и бели фигурки, изящно изработени от дърво, изглеждаха толкова много — топовете, конете и офицерите, стиснали оцветени копия в ръце, които обграждаха две фигури, по-високи от останалите и с корони на главите. Боядисаните им лица я гледаха със съмнение.
— Нямам много късмет в игрите — рече София.
— Тази игра не зависи от късмета. — Той подреди осем по-малки фигури един ред пред другите, погледна я окуражително и додаде: — Това е игра на стратегия — битка, ако желаете, между моите мъже и вашите. Между моя ум и вашия.
Тя се усмихна.
— В такъв случай вашият със сигурност ще спечели.
— Не можеш да започваш битка, девойче, като още от самото начало си мислиш, че ще я загубиш. Елате сега и ми позволете да ви покажа как се играе.
Той бе войник и й показа играта от гледна точка на войника, започвайки от предната линия.
— Тези мънички мъже тук, пешките, нямат право да вземат решения. Могат само да местят крак пред крак и да маршируват в права линия към врага, освен когато се впускат в атака. Тогава следват замаха на меча, виждате ли, по диагонал — и премести пешката си срещу една от нейните. — Офицерите зад тях могат да се движат много по-бързо, защото са на коне и са по-смели…