През прозореца си можех да видя как вълните се разбиват в стената на пристанището. Тази сутрин вятърът беше силен и те прииждаха сърдити и бързи и разпръскваха гъста пяна, която размиваше очертанията на заснежения плаж. По-нататък морето тънеше в сянката на черни облаци, които се скупчваха и закриваха слънцето.
Не ми бе трудно да се почувствам така, както навярно се бе чувствала София. Зимното море пред очите ми не бе по-различно от онова, което бях описала чрез спомена й. Чрез нейните очи.
Нито пък бе трудно да усетя сянката на полковник Грейм близо до рамото си. Сега ги чувствах навсякъде около себе си — хората, живели в Слейнс през онази зима. През цялото време бяха край мен и ми бе трудно да се отскубна, да се отдалеча от тях. Те просто ме дърпаха обратно.
Особено тази сутрин. Възнамерявах да си почина и да поспя — отчаяно се нуждаех от сън — но всичко, което успях да направя, бе да си приготвя препечена филийка и чаша кафе. И дори и с тях не бях приключила, когато гласовете отново започнаха да се обаждат и да стават нетърпеливи.
Можех да не им обърна внимание, но вятърът отвъд стъклото на прозореца се надигна до стенание и се промъкна през рамката, за да ме обвие в студа си. Прошепна:
— Нямаш друг избор.
И беше прав.
XV
Смяташе да прекара един час в конюшните с конете, но се отказа, когато видя Кирсти и Рори, доближили глави един до друг и увлечени в сериозен разговор. За нищо на света не искаше да се натрапва в такъв интимен момент, затова преди двамата да я забележат, стъпвайки безшумно, зави по дългата пътека, която минаваше покрай пивоварната и пералнята.
Беше валяло, както бе предсказал полковник Грейм, и голите клони на дърветата бяха покрити с дебел слой замръзнал сняг. По-надолу София видя тънката струя дим, виеща се от комините на бараката в края на градината. Не бе виждала Били Уик от идването на капитан Гордън преди няколко седмици и нямаше никакво желание да го среща сега, затова не се зарадва, когато видя приведената му фигура да се откроява черна на фона на един заснежен храст, чиито изкривени клони се огъваха към хълмовете по-нататък, като че ли се опитваха да избягат от яростните ветрове, духащи от суровото Северно море.
София също се канеше да потърси спасение и да продължи покрай стената на пералнята, а после да свие зад ъгъла към кухнята, когато второ движение от градината привлече вниманието й и я накара да се спре и да погледне по-внимателно. Били Уик не беше сам. Един друг мъж, много по-едър, с плътно вълнено наметало, с дръпнато над главата и раменете му покривало, се бе приближил към градинаря и сега стоеше до него. Нямаше как да се сбърка самоличността му. Но каква работа можеше да има капитан Огилви с Били Уик.
Каквато и да бе, тя им отне няколко минути и през това време тревожният израз на лицето й стана още по-напрегнат, когато ръцете на двамата мъже се раздвижиха и някакъв загадъчен предмет смени притежателя си.
Едва когато те се разделиха и изчезнаха от погледа й, София се раздвижи, защото капитан Огилви можеше да се върне по пътеката към къщата и всеки момент да се натъкне на нея. Стъпките й бяха затруднени от стигащия до глезените й сняг, но тя се движеше бързо, като загръщаше пелерината по-плътно около себе си и се опитваше да успокои ледените тръпки, плъзнали по тялото й.
Както се надяваше, намери полковника в библиотеката. Той й се усмихна над книгата си.
— Толкова скоро ли се връщате? Човек би си помислил, че ви стига поражението за един ден.
Без да поглежда към дъската за шах, тя попита бързо:
— Може ли да говоря с вас?
Той се изправи, сякаш доловил настойчивостта й.
— Да, разбира се.
— Не тук — каза тя, защото знаеше, че Огилви скоро ще се върне и че често прекарва времето си в това помещение. Трябваше й място, където да могат да останат насаме, без да рискуват някой да ги прекъсне. Докато пръстите й се впиваха в тежките гънки на пелерината, внезапно й хрумна нещо.
— Ще повървите ли с мен?
— Какво, сега ли? Навън?
Тя кимна.
Вдигнал примирено вежда, полковник Грейм хвърли прощален поглед на топлия огън и затвори книгата си.
— Да, девойче. Ще дойда и ще повървя с вас. Накъде?
Снегът не бе толкова дълбок на върха на скалата, откъдето вятърът бе отвял към сушата пластове сняг, които лежаха меки и топящи се от дългия ден под слънчевата светлина. Беше късен следобед и сенките се преплитаха една с друга на земята под заснежените клонове на дърветата, които обграждаха потока. Миризмата на горящи дърва в огньовете от комините на къщите навяваше на София чувство за уют, а димът, който се виеше и побеляваше във въздуха над гората, сякаш се сливаше с нейния дъх.