Двамата тръгнаха между къщите, изкачиха се по бруления от вятъра хълм зад тях и после слязоха надолу по оцветения в светлобежово бряг. Пясъкът под краката им беше твърд, не мек и подвижен както през лятото, а дюните бяха побелели от сняг, през който туфите златна трева все още се надигаха и се люшкаха под вятъра.
На дългата, широка извивка на пясъчната ивица нямаше никой друг, освен тях. Никой не можеше да ги чуе. И все пак София продължаваше да върви, вече търсейки не усамотение, а вдъхновение.
През цялото време, докато се движеха по пътеката, тя се опитваше да реши как е най-добре да му каже, че според нея неговият приятел капитанът може да не е това, което изглежда. Знаеше, че няма лесен начин да се съобщи подобно нещо, и можеше изобщо да не го спомене, ако не я преследваше силно предупредително чувство, че това, което става сега, се е случвало и преди. София взе решение и като предпочете да прибегне до миналото като отправна точка, най-после започна:
— Когато племенникът ви беше в Слейнс, веднъж ми разказа за приключенията си заедно със Саймън Фрейзър.
Погледът на полковник Грейм потърси лицето й с внезапен интерес.
— Така ли? И какво ви каза?
— Че кралят го изпратил тук заедно със Саймън Фрейзър, за да разбере колко хора ще се надигнат, ако избухне бунт, и да се срещне с всички благородници в планините и в Единбург, които са добре разположени към делото.
— Лично кралицата майка го изпрати тук, защото го цени високо. Каза ли ви това?
Тя поклати глава.
— Е, той не е момък, който се хвали, но е истина. Всъщност, когато Фрейзър се върна във Франция без Джон, тя се наскърби толкова много, че нарече Фрейзър убиец и направи всичко възможно да го хвърлят в затвора. Много лоялна жена е Мария Моденска и не забравя любимците си.
София не знаеше, че Морай е любимец на кралицата, и това я изпълни с гордост, но въпреки това не желаеше да се отклонява от целта, която си бе поставила, и щеше да продължи да говори, ако полковник Грейм не бе пояснил:
— Имайте предвид, че кралицата сгреши за частта с убийството. Работата беше там, че Фрейзър офейкал като някой плъх, без да изпрати вест на Джон, че си тръгва, и племенникът ми трябвало да прекара няколко месеца в криене, преди да успее да намери начин да стигне до Франция. Аз вече бях заминал, иначе щях да му помогна, защото по това време цялата работа вече беше пропаднала и Джон беше в опасност.
Отново отвлечена от мислите си, София погледна към него и повтори:
— Заминали сте по-рано?
— Да — потвърди той и после нехайно, като че ли споменаваше всеизвестен факт, добави: — И аз бях тук с Фрейзър, също като Джон, по нареждане от Сен Жермен. Той не ви ли каза, че чичо му е дошъл с него?
Отговорът трябва да бе ясно изписан на лицето й, защото той се усмихна и заключи:
— Не, не е. Джон внимава с думите, такъв си е по природа. Рядко се срещат мъже, които така да пазят тайните си. — Отклони погледа си към морето и не забеляза промяната в изражението й. — Каза ли ви, че Саймън Фрейзър беше предател?
— Да.
— Това беше удар за Джон, защото той го ценеше високо. Самият аз подозирах нещо подобно, когато пристигнахме тук. Нещо у Фрейзър не бе наред още от самото начало. Но Джон… — Той направи пауза и сви рамене. — Е, тогава Джон беше по-млад и смяташе Фрейзър за свой приятел. Беше му много тежко, когато откри истината.
— Струва ми се, че всеки би се изненадал от подобно предателство от страна на приятел — заяви София.
Той долови промяната в тона й и се обърна към нея, като че ли искаше да я попита какво означава това.
— Не сте ме накарали да измина целия този път, за да говорим за Фрейзър, девойче. Какво се върти в главата ви?
Тя си пое дъх.
— Подозирам, че капитан Огилви може да е шпионин.
Боеше се, че той може да й се изсмее или дори да се ядоса. Грейм обаче не направи нито едното, нито другото, а само я попита:
— Защо смятате така?
И така, тя му разказа какво бе видяла и за малкия пакет, който бе преминал от ръцете на капитан Огилви в тези на Били Уик.
— Мисля, че вътре може да е имало пари.
— Девойче. — Той й хвърли снизходителен поглед.
— Градинарят е зъл човек и никой от другите прислужници не го обича. Не може да му се има доверие. Не се сещам за нито една причина капитан Огилви да иска да говори с него, освен, за да разбере нещо за този дом и за това, което се върши тук. — Загледа се към пясъка и добави: — Надявам се, че няма да ви обидя, полковник Грейм, ако ви кажа, че според мен вие много приличате на господин Морай и не бих желала да ви видя да страдате, както е страдал той заради човек, който не заслужава вашето приятелство.