Не беше само сцената между Огилви и Били Уик, на която бе станала свидетел тази сутрин. Сега, когато се замисли за тази възможност, изведнъж осъзна, че при все че Огилви бе в Слейнс от дни насам, графинята така и не бе проявила към него присъщата си сърдечност, а само учтива отдалеченост. А инстинктите на графинята, убедена бе София, далеч надминаваха тези на всички останали в къщата.
Тя погледна към студения хоризонт и отново чу глас, този път не на Морай, а на полковника, който им казваше: „Вече е само въпрос на дни“. И докато слънцето потъваше в един облак, тя разбра какво трябва да направи.
Не искаше да разочарова полковника или да му причинява неприятности, но щом той отказваше да й повярва и да вземе мерки, трябваше да го стори някой друг. Щеше да говори с графинята, да й каже какво е видяла и да я остави да предприеме каквито стъпки сметне за нужно.
Решително се изправи, слезе от дюните и се отправи обратно по брега, оставяйки отпечатъци по натрупалия сняг. Видя следите, оставени от полковник Грейм, и по-малките отпечатъци на някакво дребно животно — куче, помисли си и си спомни, че Морай я бе предупредил да не се отдалечава толкова от Слейнс, без да е взела мастифа със себе си.
Можеше само да се усмихне при спомена за тази негова загриженост, защото плажът бе съвсем пуст, а по голия хълм не видя нищо, което би могло да представлява опасност. Беше минавала по тази пътека много пъти след заминаването на Морай. Можеше да я извърви със затворени очи и никога досега не й се бе случвало нищо.
Ала когато стигна до половината на хълма, изведнъж я полазиха тръпки, някакво странно предчувствие я накара да се поколебае, да се обърне и да погледне назад.
Вълните продължаваха да прииждат и да се отдръпват, невинни както винаги; дюните се извисяваха самотни на брега; нищо не помръдваше, освен водата и вятърът, който раздвижваше тревата. София се отпусна. Просто въображението й си правеше шеги с нея, караше я да чува призраци, които в действителност не съществуваха.
Поусмихна се на глупостта си и се обърна, за да продължи по пътя си… и се блъсна в Били Уик.
Стресна се така, та й се стори, че е изникнал отникъде, довян от някоя черна магия на този хълм, за да й препречи пътя. Той й позволи да отстъпи крачка назад и не посегна да я хване, но усмивката му бе по-ужасна от всяко докосване.
— И колко далеч смяташ да стигнеш, моме, като бързаш толкоз?
Тя знаеше, че той се храни от страха на другите, затова се опита да прикрие ужаса, който изпитваше. Стисна здраво полите на роклята си, за да не я издадат треперещите й ръце, вдигна брадичка и спокойно каза:
— Пуснете ме да мина.
— Когато му дойде времето.
Никой не можеше да ги види от това място; бяха невидими за погледите на хората от къщите и дори от високите прозорци на Слейнс, защото склонът на хълма изцяло ги скриваше. Да вика за помощ щеше да означава само загуба на дъх. Никой нямаше да я чуе.
София сподави нарастващата си паника и се опита да разсъждава трезво. Нямаше да има полза да се върне на плажа, можеше да заложи на изненадата — единствено да се опита да се промъкне покрай него и да побегне. Той сигурно си мислеше, че ще се опита да мине от другата страна на стръмната пътека — онази откъм сушата, където натрупалият сняг и туфи дебела трева се простираха меко под краката на минувачите, вместо по опасната ивица земя, която се накланяше застрашително към черните скали и леденото море отдолу.
Тя си пое дъх и рискува.
Беше права — неочакваният й ход го изненада и тя успя да спечели няколко безценни секунди. Планът й дори можеше да успее изцяло, ако той не се бе осъзнал толкова бързо и не се бе завъртял със скоростта на змия, за да сграбчи ръката й, докато тя се втурваше покрай него. Устремът й спря от светкавичната му реакция, накара и двамата да загубят равновесие и София се строполи тежко на замръзналата земя.
Били Уик се стовари с цялата си тежест върху й и я прикова към земята. Вече не се усмихваше. София осъзна, че макар да е дребен мъж, градинарят беше силен и тя не можеше да му се противопостави.
— Айде сега, що правиш таквиз неща, моме? Искам само туй, дето го даде на господин Морай.
София го погледна отвратена.
— Вие сте луд. — Но страхът я бе обзел изцяло и Били Уик го виждаше.