— Да, ще ми го дадеш, моме, инак ще разправя на стария капитан Огилви за нещата, дето ги издума на господин Морай в моята градина оная нощ, когато си заминаваше. Много мило беше. — В очите му блестеше жестокото удовлетворение на звяр, който знае, че държи плячката си, и иска да си поиграе с нея. — Направо се разплаках, като ви слушах. Не се съмнявам, че и капитан Огилви ще реши, че е много мило. Той ми плаща сребро за таквиз приказки, а тия, за които работи, отдавна искат да докопат Морай.
Вятърът изпрати пронизващ студ по лицето на София, а в кънтящата й глава гласът на Морай отново повтори: „Той никога не бива да разбере, че си моя…“.
Имаше предвид херцога, а не Огилви, но тя знаеше, че опасността е една и съща, защото Били Уик се бе издал, че Огилви получава пари, вероятно от двора на кралица Ана, и ако научеха, че е жена на Морай, те щяха да я използват по всички възможни начини, за да го накарат да се покаже. София не се боеше за собствения си живот — ако заплахата надвиснеше само над нея, тя щеше да я понесе. Заради него. Но не ставаше въпрос само за нея. А и за детето. Неговото дете.
Усети върху тялото си опипващите ръце на Уик и се сви, за да ги избегне, а после обърна лице към заснежената земя и здраво стисна очи.
— Виждаш ли — каза той и тя почувства вонящия му дъх върху лицето си, — нямаш друг избор.
Премести се по-близо и я натисна по-силно. А после тежестта му изведнъж изчезна — някаква сила го бе изтеглила нагоре, далеч от тялото й с едно-единствено движение.
— А според мен има — изрече гласът на полковник Грейм, студен и опасен като тънка покривка лед.
Все още невярваща, че кошмарът е свършил, София отвори очи. Видя полковника, застанал зад градинаря. Изглеждаше така, както навярно и в битка — лицето му вече не бе изпълнено с доброта, а със смъртоносно спокойствие. Беше извил ръката на Били Уик зад гърба му в болезнена хватка, а другата му ръка бе увита около врата на градинаря. София съзря в очите на Уик страха, който той толкова често се бе наслаждавал да предизвиква у другите. После спасителят й притисна уста до ухото на градинаря и каза:
— Според мен има избор.
А после София видя как ръката на полковника сграбчва челюстта на Уик и се извива настрана и от звука, който последва, и начина, по който градинарят се свлече надолу, разбра, че вратът му е счупен. Полковник Греъм с отвращение пусна тялото на земята.
— А сега отивай при дявола — ритна той трупа с ботуша си и го запрати да се търкаля надолу по стръмния склон към скалите и морето.
София го наблюдаваше стъписана. Никога досега не бе виждала човек да извършва убийство, не и по този начин. Точно така сигурно изглеждаше и Морай на бойното поле — каменно лице, обърнало гръб на угризенията на съвестта, и очи, изпълнени като тези на чичо му с непознат пламък. Тази станала пред очите й трансформация я разтърси.
Все още се взираше занемяла в него, когато чертите му отново се промениха — войнишката физиономия се превърна в лицето, което тя познаваше, и цялата ярост се оттече от очите му, докато той се навеждаше към нея. Притеснен, попита:
— Наранихте ли се?
Тя не можеше да произнесе и дума, все още разтърсена от нападението на Уик и от сцената, на която току-що бе присъствала. После обаче бавно поклати глава и болката от това леко движение я накара да потръпне.
Полковникът нежно постави ръка под главата й. Топлите му пръсти докоснаха косата й, после я отдръпнаха. София видя, че дланта му е мокра от кръв. Нейната кръв.
— Исусе Христе! — Той се огледа наоколо като човек, който решава нещо и трябва да мисли бързо. После отново се наведе към нея. — Искам сега да сте храбра заради мен, девойче. Трябва да ви отведем у дома и ако можех, щях да ви занеса дотам, но тогава хората, покрай които ще минем, ще разберат, че сте ранена. Ще има въпроси. Следите ли мисълта ми? — И за да се увери, че го е разбрала, каза твърдо: — Никой не видя какво се случи. Никой не знае, че Уик е мъртъв. И когато намерят тялото му, ако изобщо го намерят, ще повярват, че е паднал случайно. И Огилви — продължи той — също ще повярва.
Погледът му срещна нейния и го задържа за миг, за да се увери, че е схванала неизказаното, и София разбра, че е чул заплахата, която й отправи Уик. За това поне, помисли си, можеше да е благодарна — Били Уик бе постигнал онова, което тя не успя: бе дал на полковник Грейм доказателство, че въпреки всичките си години на служба при крал Джеймс, капитан Огилви е дошъл сред тях като предател и шпионин.
Знаеше, че Огилви никога не бива да научава какво се е случило на този хълм, иначе щеше да разбере, че и самият той е бил разкрит.