Тя погледна към полковник Грейм, пое си дълбоко дъх и успя да проговори.
— Мога да вървя.
Той й помогна да се изправи и да се закрепи на краката си, а ръцете, които току-що бяха убили човек, нежно повдигнаха нагоре меката качулка на пелерината й, за да скрие кръвта в косата й.
— Смело девойче — похвали я той със следа от гордост в гласа и пъхна ръката й под своята. — Сега вървете бавно и дръжте главата си вдигната. Слейнс не е далеч.
Това беше лъжа и той го знаеше, защото пътят, който им предстоеше да изминат, съвсем не беше кратък, но тя се справи и ако я бе видял да се изкачва по пътеката към замъка, Огилви никога не би разбрал, че е ранена. София не го видя никъде наоколо, но не можеше да бъде сигурна, че не стои зад някой прозорец и не гледа навън, затова вдигна главата си високо, както я бе посъветвал полковник Грейм, въпреки че това й причиняваше такава болка, та й се струваше, че всеки момент ще припадне.
Ледените тръпки на шока я бяха сграбчили цялата в хватката си и крайниците й трепереха, но силната ръка на полковника под дланта й представляваше стабилна опора. Сега вече не им оставаше много път — трябваше само да стигнат до голямото стълбище.
— Как разбрахте? — попита тя и той се обърна към нея, повдигайки вежда.
— Какво, че ви трябва помощ ли? Разбрах, когато се върнах тук и видях градинаря да се измъква, след като видя, че се връщам сам, и се досетих, че си е наумил някоя беля. Затова дойдох, да ви доведа вкъщи.
Още няколко крачки и щеше да го постигне. София се опита да се пребори с надигащата се срещу нея чернота и погледна нагоре към него с надеждата, че той ще успее да види отвъд болката, която изпълваше очите й, и да разбере колко му е благодарна. Думите й костваха усилие.
— Полковник?
— Да, девойче?
— Благодаря ви.
Вместо отговор полковник Грейм вдигна свободната си ръка и за един кратък миг стисна пръстите й, но вече бяха стигнали до преддверието и не можеха да си кажат нищо повече, защото до вратата ги очакваше не друг, а самият капитан Огилви, за да ги приветства с „добре дошли“.
— Какво виждам, сте се поразходили.
— Да — отговори спокойно полковник Грейм, — но се боя, че изтощих горкото девойче до крайност, а освен това му докарах главоболие от студа.
Тя се застави да се усмихне и пое подадената реплика.
— Уверявам ви, полковник, че не е нищо, което да не се излекува с малко почивка.
— Ето, виждате ли? — пошегува се Огилви. — Днешните девойки, Грейм, са от по-силна порода от онези, по които ние си губехме сърцата навремето.
— Да — потвърди полковник Грейм, — наистина е така. — Очите му, отправени към тези на София, бяха изпълнени с топлина. — В такъв случай си починете. Не се съмнявам, че капитан Огилви може да заеме поне веднъж мястото ви пред дъската за шах. — Отново повдигна вежда, за да погледне предизвикателно към по-възрастния мъж и попита нехайно: — Мога ли да ви изкуша за една игра?
И капитан Огилви прие, без да знае, че правилата са се променили.
— Точно така. — Усмихнат, полковникът потупа стария си приятел по рамото. — Само ми позволете първо да изпратя девойчето по стълбите и да намеря прислужничката, за да се погрижи за главоболието й. А после двамата с вас — каза той — можем да се впуснем в играта.
Доктор Уиър остана доволен.
— Е, така е много по-добре. — Отново уви превръзката около глезена ми удовлетворен. — Много по-добре. Виждам, че си се вслушала в съвета ми и не си го товарила.
Нещо в начина, по който го каза, ме накара да попитам:
— Мислехте, че няма да го направя ли?
Умните му очи проблеснаха зад кръглите стъкла на очилата му.
— Нека да кажем, че ми се струваш момиче, което обича само да свири музиката, по която играе.
Усмихнах се, защото никой досега не бе формулирал толкова точно тази черта на характера ми, откакто учителката ми от детската градина написа в годишния си доклад: „Кари изслушва идеите на другите деца, но най-много обича собствените си идеи“. Не споделих това с доктора, само поясних:
— Е, от време на време се вслушвам в съвети. А и не беше трудно да не товаря глезена. Книгата постоянно ме държи заета.
— Това е добре. Все още ли ти трябват подробности за шпионите? Защото попрочетох някои неща и ти намерих един хубав шпионин. Помниш ли, когато си говорихме за Харли?
Робърт Харли, граф на Оксфорд и един от най-влиятелните мъже в английското правителство, а също така и началник на шпионската служба на кралица Ана. Кимнах.