Доктор Уиър продължи:
— Четях за Харли, за да открия нещо повече за Дефо заради теб, и се натъкнах на писма от друг агент, изпратен от Харли в Шотландия по това време. Този агент наистина е бил в Слейнс.
Пропълзялото между лопатките ми усещане не бе кой знае колко по-различно от чувството, което изпитвах, когато усещах, че нещо ме дебне, затова не се изненадах от откритието на доктор Уиър:
— Казвал се Огилви. Капитан Огилви — бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа. — Преписах едно от писмата… е, те всъщност са откъси и не казват кой знае колко. Но все пак си помислих, че името може да ти бъде полезно.
Благодарих му, взех листите, разгърнах ги и ги прочетох, без да казвам нищо. Те започваха с доклад за кратките посещения на капитан Огилви при благородниците от Северна Шотландия и какво е научил от тях и после в Слейнс, където графинята на Ерол го посрещнала подозрително, но за щастие там бил „полковник Грейм“, за когото Огилви пишеше:
„Двамата сме служили заедно във Франция и сме стари приятели.“
Доктор Уиър, който не сваляше поглед от лицето ми, докато четях, попита:
— Какво има?
Отпуснах ръце.
— Прочели ли сте ги?
— Да.
Усмихнах се слабо, изправих се и прекосих стаята, за да разгледам набора от новоотпечатани страници, които лежаха до компютъра ми. Избрах последните три глави, върнах се обратно и ги протегнах към доктора.
— Тогава — предложих — хвърлете едно око.
Той го направи. И когато свърши, ме погледна занемял.
— Знам — казах. — И все пак точно това имах предвид, като казах „доказателство“. Докато пишех това, нямах представа, че е имало капитан Огилви или полковник Грейм. Понякога героите идват при мен по този начин — просто се появяват. За всяка друга книга щях да кажа, че моето въображение ги е измислило за целите на сюжета. Но в тази книга като че ли нищо не си измислям. А ето че сега ми давате това — повдигнах копията от писмата — и то е доказателство, че и двамата са били реални и че наистина са били в Слейнс.
Той все още обмисляше получената информация.
— Забележително — поклати глава и прегледа повторно написаното. — Жалко, че капитан Огилви не споменава нищо за твоята София в писмата си до Харли.
— Съмнявам се, че я е мислел за важна.
Очите на доктор Уиър отново просветнаха знаещо, като ми връщаше листовете.
— В такъв случай — отбеляза той — е направил много сериозна грешка.
XVI
Когато София се събуди, и графинята и полковникът седяха до леглото й. Тя ги чу да си говорят.
— Това е най-безопасният начин — настоя полковник Грейм. — Той не бива да е тук, когато пристигне корабът на Флеминг.
— Не, това би било катастрофално. — В меката светлина на ранното утро по красивото лице на графинята нямаше нито една бръчица. Тя изглеждаше млада и решителна. — Не, съгласна съм, че трябва да го махнем оттук. Но, Патрик, нека го направи някой друг. Нека синът ми поеме това бреме — готов е да го стори, а нито той, нито аз желаем да се изложите на риск.
— Тук има по-голяма нужда от сина ви, заради всичко, което ще стане скоро. А и се съмнявам, че капитан Огилви ще го последва така, както би последвал мен. Нали сме стари приятели. — Думите му бяха наситени с горчивина. — Той ми има доверие.
Графинята замълча за миг, преди да каже:
— Съжалявам.
— Аз също. Навремето беше чудесен човек.
— Навярно отчаяно се е нуждаел от парите.
Толкова типично за графинята, помисли си София, да намери у себе си достатъчно съчувствие, за да потърси извинение за един предател. Полковник Грейм не бе така снизходителен.
— Когато човек изпадне в нужда, трябва да потърси приятелите си — възрази той. — А не да ги продаде на враговете си.
Графинята нямаше какво да отговори. Каза само:
— Пазете се да не продаде и вас.
— О, не се тревожете. Няма да има такава възможност. След като веднъж го заведа там, не възнамерявам да оставам. Сама знаете, Ваша Светлост, че съм хитър като лисица, а в Единбург има достатъчно дупки, където да се скрия.
София вече се бе разбудила напълно, раздвижи глава на възглавницата и това движение накара и графинята, и полковника да се обърнат към нея. Помисли си, че на лицата и на двамата е видяла облекчение.