— Ето — рече графинята — че я събудихме. Предупредих ви, че така ще стане. Как се чувстваш, скъпа моя?
Главата все още я болеше, но вече не бе замаяна и при все че изпитваше болка на някои места от тялото си и крайниците й все още бяха схванати и натъртени, тя не можа да се застави да изрече някакво оплакване.
— Добре, благодаря.
За миг в очите на лейди Ан светна пламъче на възхищение.
— Смело момиче. — Тя потупа София по ръката. — Ще кажа на Кирсти, че си се събудила, за да ти донесе нещо за хапване.
Това, че остави полковник Грейм сам, без компаньонка, със София бе знак колко високо го цени, макар че по начина, по който бе седнал мъжът — скръстил обутите си в ботуши крака върху решетката на леглото, разположил жилавото си тяло на стола с мека облегалка, София се съмняваше, че на света има сила, способна да го отмести.
Тя вторачи очи в него и попита:
— Графинята… казахте ли й…?
— Да, разказах й всичко. — Изпод брадата на устните му се появи слаба усмивка. — Мисля, че ако вече не бях изпратил градинаря в пъкъла, тя сама щеше да се заеме с тази работа.
— А капитан Огилви?
— Успях да го убедя да ме придружи до Единбург. Накарах го да повярва, че там стават промени, които си заслужават интереса му и на които той, като поддръжник на крал Джеймс, ще иска да присъства. Това е все едно да кажеш на вълка, че малко по-нататък има цяла поляна с овце, ако му се прииска да пирува.
— Значи заминавате. — Изричайки думите гласно, тя почувства неизразима тъга. Не искаше да си представи какъв ще е животът в Слейнс без този човек, който се бе превърнал за нея едновременно в приятел и в баща.
Той не отговори, а само я погледна мълчаливо. За миг задържа погледа си върху лицето й, а после каза:
— София, искам да ви попитам нещо. — Никога досега не я бе наричал с малкото й име и когато сега го направи, тя разбра, че въпросът, който иска да й зададе, е сериозен. — Не е моя работа. Но на хълма, когато Уик беше… — и млъкна, като че ли му се стори некавалерско да говори за намеренията на Били Уик. После продължи: — Той спомена нещо за моя племенник. И за вас.
София срещна очите му и не погледна настрана.
— Подслушал ни е да говорим в градината.
— Да, и аз така разбрах — направи пауза и започна да подбира думите си, за да намери най-подходящите. — Както казах, нямам право да ви питам за това, но се чудех…
— Чудехте се какво би могъл да чуе онази нощ Били Уик, което може да представлява такъв интерес за капитан Огилви?
Прямотата й очевидно го успокои.
— Да, за това става дума.
София вдигна ръка, за да докосне тънката верижка около врата си. Внимателно извади скрития под корсажа си пръстен и го вдигна, за да го покаже на полковника. Нямаше нужда да говори, да обяснява. От реакцията на полковник Грейм, когато позна пръстена на Морай на врата й, видя, че е разбрал достатъчно.
На лицето му бавно се изписа усмивка.
— Трябва да призная, подозирах, че си му хванала окото. Двамата с Джон не сме толкова различни, а ако бях на неговата възраст, аз със сигурност щях да се опитам да те спечеля. Но се радвам, девойче, че се е отнесъл с теб достойно. Ще се ожените ли?
— Аз вече се омъжих за него чрез държане на ръце, малко преди да замине за Франция. — Тя затвори ръка около пръстена и почувства топлината му. — Графинята не знае. Джон смяташе, че ще е най-добре да го пазим в тайна, докато се върне. Но — продължи тя, да не би полковникът да си помисли, че е нарушила желанията на племенника му — каза, че мога да го покажа на семейството му.
— Е, надявам се, че го е казал. — Повдигна леко вежда в израз на престорено възмущение, но очите и думите му бяха сериозни: — Ще видиш, че никой от нас няма да се поколебае да мине и през огъня, за да те запази жива и здрава за Джон, девойче. Трябва само да ни дадеш знак.
Морай й бе казал същото, но да чуе това уверение от устата на родственика му я развълнува дълбоко.
— Вие вече минахте през огъня заради мен, полковник — рече тихо тя.
— Да, минах. И пак ще мина — обеща той, — дори и да не носеше това сребро около врата си.
София знаеше, че е искрен. Зад клепките й се появи внезапна влага, но тъй като полковникът винаги я бе хвалил за куража й, тя не желаеше да му покаже слабостта си, наведе глава и се зае да скрие отново пръстена на Морай, за да не го видят други очи. Нямаше обаче вяра на гласа си и не знаеше как да покаже на полковника колко силно се бе привързала към него и колко много щеше да й липсва, когато си заминеше.