Той като че ли го разбра и без да му го казва, защото прочисти гърло и се надигна.
— А сега изпрати вуйчо си Патрик по пътя му, девойче, и то с усмивка, ако ти е по силите.
Беше й по силите и макар че усмивката й не бе от най-сигурните, очевидно изпълни предназначението си, защото той взе ръката й в своята и леко я повдигна към устните си.
— Не се съмнявам, че скоро ще се видим пак.
— Надявам се.
— Надеждата — заяви той — няма нищо общо с това. Това, което движи света, са действията. От онова, което съм те учил за играта на шах, запомни най-важното: не можеш да оставиш фигурите си неподвижни и да се надяваш да спечелиш. Войникът трябва първо да стъпи на бойното поле, ако иска да го премине.
Все още отпуснала ръка в неговата, тя прошепна:
— Но аз не съм войник.
— Не си ли? — Той се наведе да положи кратка, топла целувка на челото й, а после се изправи и се усмихна: — Е, дори пешката играе роля в защитата на краля.
София отново почувства онова мощно движещо чувство, необходимостта да му благодари за всичко, което бе направил.
— Полковник Грейм?
— Да, девойче?
Но както и преди, думите отказаха да дойдат.
— Моля ви, внимавайте.
— О, не се бой. — Върна ръката й на мястото и я озари с мимолетна усмивка, която приличаше невероятно много на усмивката на племенника му. — Целия си живот съм прекарал в армията, заобиколен от офицери, девойче, и отдавна съм се научил да се оглеждам, за да не ми забият някой нож в гърба.
— Патрик! — рече засмяно графинята от вратата. — Това изказване е във висша степен неполитично.
Без да се разкайва, той сви рамене.
— Това неполитично мислене ме държи на една ръка преднина пред дявола, Ваша Светлост. — Той погледна през прозореца, забеляза положението на слънцето над морето и добави: — И ако искам да запазя тази преднина, трябва да тръгвам.
София тъжно го проследи с поглед, докато той се сбогуваше с тях и излизаше от стаята, а след като си тръгна, тя остана за още един миг с лице, обърнато към вратата, за да не може да види лейди Ан очите й.
Графинята, която отново се бе настанила на стола си до леглото, каза:
— Полковник Грейм е добър човек.
— Да.
— Много ми напомня на племенника си — подхвърли графинята нехайно. — Не си ли съгласна?
София предпазливо кимна.
— Да, наистина много си приличат — отвърна тя.
За миг се възцари мълчание, прекъсвано само от блъскането на вятъра в прозорците и неспирния, както винаги, бяг на вълните, нетърпеливи да се разбият в скалите под кулата. Когато графинята отново проговори, гласът й бе тих, а думите — кратки:
— Той знае ли?
София обърна глава на възглавницата. Объркването й бе така очевидно, че лицето на графинята омекна дори още повече и тя зададе въпроса с още по-ясни думи:
— Господин Морай знае ли, че носиш детето му?
Стори й се, че сърцето й е спряло да бие. Беше така внимателна, че й се струваше невъзможно графинята да е отгатнала истината. А после осъзна.
— Кирсти ви е казала. — Ужасът щеше да я накара отново да отклони поглед, ако графинята не бе положила ръка върху нейната.
— Не, скъпо мое дете, никой не ми е казвал. Забравяш, че самата аз съм майка. — Тонът й беше равен. — Трябва да попиташ синовете и дъщерите ми дали някога са успявали да запазят някоя тайна от мен.
— Откога знаете? — отпусна се София във възглавниците.
— От няколко месеца.
— Но не сте ми казали нищо.
— Не. Разчитах, че след време сама ще дойдеш при мен.
София сведе поглед надолу.
— Надявах се, разбирате ли, че Джон… че той…
— Той не знае ли?
София поклати глава. Искаше да обясни, но не знаеше откъде да започне.
Графинята окуражително стисна ръката й.
— Скъпа моя, не бива да се тревожиш. Господин Морай е човек на честта.
— Той е много повече от това. — София вдигна глава и си пое дъх. — Той е мой съпруг.
София за втори път извади тежкия сребърен пръстен на верижката му и го вдигна нагоре като доказателство. И отново й се стори, че сърцето й спира, докато чакаше да види реакцията на жената, чието мнение за нея бе по-важно от това на всички останали.
Миговете течаха един след друг. И когато София почувства, че повече не може да понася това преценяващо мълчание, графинята най-после каза: