— А освен това Кари има нужда от спокойствие.
— Ще го има.
— Така ли? — погледна я косо Алън. — След цялото изтезание, на което я подложи сутринта?
— Казах само, че трябва да ни остави да я доведем, а не да идва с такси.
Намесих се с усмивка:
— … по целия този път. Колко е той, десет минути? Имай ми доверие, Джейн, мога да си го позволя.
— Работата — измърмори тя — изобщо не е в това.
— Работата е там — заяви Алън, — че смяташе, че ще доведе някой мъж. — А към мен добави: — Точно затова направи тортата. Никога не си прави труда да пече торта само за нас.
Джейн се опита да си придаде подобаващо обиден вид, но не успя.
— Ако това е цялата благодарност, която получавам от теб, в скоро време недей да чакаш друга торта. — Размърда се и му отправи същия смразяващ поглед, с какъвто би удостоила някой проблемен издател. — Все едно, когато за последен път говорих с Кари, тя каза, че може да доведе някой мъж.
— Така ли съм казала?
— Спомена, че ще ме уведомиш навреме — сви рамене Джейн, като че ли нямаше значение как точно е формулиран отговорът ми. — Това е едно и също. Просто исках да съм подготвена, в случай че дойде.
Съпругът й мълчаливо завъртя очи към мен, а аз се усмихнах в отговор. Джейн пропусна тази сценка, защото в същия момент бебето Джак нададе ненадеен плач от горния етаж, за да ни извести, че се е събудило, и когато го свалиха при нас, цялото ни внимание вече се бе насочило към него.
Той бе прекрасно бебе, умно и заинтригувано от всичко, беше наследил сините очи и червеникавата коса на Джейн, както и слънчевия й, неустрашим характер.
— Забележително нещо са това, бебетата — каза ми Джейн. — Толкова са мънички, а след като веднъж се появят в живота ти, го променят изцяло. Изместват всичко останало.
Което ни върна обратно към моята героиня София и как щеше да се промени животът й след раждането на детето.
— Не съм сигурна, че ще напиша сцена за самото раждане — споделих аз. — Не е нещо, което съм изпитала, и не мога да кажа, че наистина знам какво е всъщност.
— Много умно от твоя страна — кимна Джейн. — Лично аз не мога да си представя, че която и да било жена, преминала през това, ще иска да чете за него. — Гушна малкия Джак и додаде: — Крайният резултат е прекрасен, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не си спомням за родилните мъки.
Все пак я убедих да ми разкаже едно-две неща, в случай че ми потрябват. А когато спряхме да говорим, вече наближаваше два часът и беше време да си тръгвам.
Въпреки възраженията на Джейн отново си извиках такси.
— Мога да те закарам — настояваше неуморната ми агентка, докато ме изпращаше до вратата и ме гледаше как пъхам страниците от книгата обратно в куфара си — огромен куфар, предназначен да побира както лаптопа ми, така и няколко чифта дрехи. Знаех, че Джейн не би пропуснала да го забележи, но вече си бях подготвила правдоподобно обяснение.
Не е лесно да излъжеш Джейн, тя притежаваше толкова добра антена за лъжата, че засичаше и най-беглия опит. С нея открай време ми бе по-лесно да започна с нещо близко до истината.
Използвах подготвения по-рано довод:
— Няма да се връщам вкъщи. Ще сляза до Абърдийн. Трябва да направя някои проучвания във връзка с книгата.
Тя повдигна вежда.
— Вземаш такси до Абърдийн?
— Да. Както казах и преди, мога да си го позволя. — Джейн нямаше как да възрази, тъй като самата тя си живееше нелошо с процента от авторските ми хонорари. — Зависи колко време ще ми отнеме да намеря това, което търся, но може да се наложи да остана да нощувам там и да се върна утре.
Тя като че ли прие този отговор. Изчака в коридора заедно с мен идването на таксито, а после отсече:
— Изчакай един момент. — Отиде в кухнята и когато се върна, държеше някаква квадратна пластмасова кутия. — Ето, вземи това.
— Какво е то?
— Не е за теб. За него е.
— За кого?
— Ще си изпуснеш таксито — задърпа ме тя надолу по стълбите към очакващата ме кола. Отвори вратата и изчака да се настаня удобно на задната седалка, преди да подметне невинно: — Нали каза, че живее в Абърдийн?
Беше ме хванала натясно и го знаеше, но все пак направих последно вяло усилие да се защитя:
— Кой?
— Мъжът, който те е завел на разходка покрай брега. Каза, че е преподавател в Абърдийн — по история, нали така? — Усмивката й беше само на косъм от самодоволството. Тя кимна към затворената кутия. — Погрижи се да си получи тортата.