А после затвори вратата, преди да успея да реагирам, и ми помаха за довиждане, докато аз размишлявах над страхотния успех, който щеше да постигне, ако беше избрала да работи като детектив. Нямаше да има престъпник, който да успее да я надхитри.
Къщата във викториански стил — една от многото еднакви къщи, наредени една до друга на улицата — бе изградена както по-голямата част на Абърдийн от гранит, но не червения гранит на Слейнс, а гранит с топъл сивкавокафяв цвят; той придаваше на всички сгради по улицата на Греъм усещането за надеждност и стабилност. Малката алея към стъпалата пред входа бе обградена от жив плет. Боядисаната в синьо врата бе снабдена с излъскано месингово чукче, което завършваше с главата не на някой лъв, а на поета Робърт Бърнс, но не ми се наложи да го използвам. Когато затръшнах вратата на таксито зад гърба си, Ангъс започна да лае, а когато стигнах до стъпалата, вратата вече бе отворена.
Греъм, който изглеждаше също така надежден и стабилен като каменната къща, облечен в износен черен пуловер и дънки, ми се усмихна за „добре дошла“.
— Значи успя да я намериш.
— Без проблем.
Той взе куфара от ръката ми и въпросително погледна към квадратната пластмасова кутия. Прощалният дар на Джейн вече бе привлякъл вниманието на кучето, което бе започнало да го души с интерес.
— Торта — обясних. — За теб.
— За мен ли?
— Не питай.
Наистина не попита. Отстъпи назад, за да ми позволи да вляза, затвори със замах вратата и се наведе, за да ме поздрави с целувка. Изведнъж ми се стори странно колко много ми е липсвал той — утехата да знам, че е до мен, ненатрапчивото му присъствие. И докосването му.
Той вдигна глава.
— Здравей.
— Здравей.
— Влизай. Ще ти покажа кое къде е.
Каза ми, че е купил къщата едва предната година и на места ремонтът все още не е довършен. Представителните стаи с високите си светли прозорци и прекрасни тавани с корнизи бяха полупразни, тапетите бяха смъкнати и стените очакваха боя. А на горния етаж само една от спалните — неговата — бе довършена, издържана в меки зелени тонове, които навяваха усещане за спокойствие и мъжко присъствие. Другите стаи, ако не се брои банята, все още бяха недовършени. Стори ми се, че Греъм носи тази къща като нов костюм, който все още има нужда от донагласяне — прекалено широк тук, твърде тесен там. С изключение на долния етаж в края на къщата. Всичко там носеше отпечатъка на Греъм. Подхождаше му идеално.
Беше префасонирал кухнята; запазвайки викторианския й чар, бе привнесъл съвременна функционалност. Освен това беше избил задната стена, за да добави помещение със стъклен покрив, което позволяваше на слънчевата светлина да се пречупва направо върху големия дървен под. Стюарт ми бе споменал, че Греъм може да готви, и сега сама се уверих в това, когато видях как е подредил кухнята си. Всичко, от шарената кърпа за бърсане на съдове, съхнеща на вратичката на печката, до местата на тенджерите и кухненските прибори създаваше впечатление за редовно и компетентно използване.
А от начина, по който Ангъс се тръшна с въздишка на затопления от слънцето под на пристройката, непретенциозно обзаведена със солиден диван с ниска облегалка, избелял стол с подпора за краката и един куп наредени една върху друга книги до него, които почти се издигаха до ръба на нещо подобно на маса, ми стана ясно, че това място е също така любимо и добре познато на кучето.
Можех да го разбера. Ако това беше моята къща, и на мен щеше да ми бъде трудно да се отдалеча от това помещение с неговата светлина и изглед към малката, спретната градинка отзад, където на голия клон на едно дърво висеше хранилка за птици. Освен това тук идваше топлина от кухнята, както и успокоението от човешка близост, докато Греъм, подсвирквайки си, отваряше и затваряше шкафовете, слагаше чайника и вадеше чашите и приборите за чая.
Останах изненадана колко съблазнителна ми се стори цялата тази картина; колко бързо съзнанието ми се приспособи към мисълта да живея тук, с Греъм. Не бях живяла с никого, откакто напуснах дома на родителите си. Много държах на личното си пространство. Сега обаче, както стоях и го наблюдавах, ме порази мисълта, че това е нещо, което мога да гледам отново и отново. Цяла вечност.
Никога досега не бях изпитвала подобно чувство и не знаех какво точно да направя. Зимата започваше да крие все повече и повече непознати откровения.