— Хубава торта — рече Греъм, който я бе опитал, докато чакаше водата в чайника да заври. Хванал кутията с една ръка, той ми предложи вилицата. — Искаш ли?
— Не, благодаря. Изядох две парчета на обяд.
— И как мина обядът ти?
— О, прекарах чудесно. Винаги си прекарвам чудесно с Джейн. Говорихме надълго и нашироко за книгата.
Той погледна към куфара ми, който бе поставил до дивана.
— Значи си запомнила да донесеш компютъра?
— Не мислех, че ще ми разрешиш да дойда иначе. — Когато говорихме по телефона, на няколко пъти ми бе напомнил да не го забравям.
— Можеш да се смееш, но ще ми благодариш, като посред нощ те сполети вдъхновение и изпиташ необходимост да работиш.
— Да, татко.
— Сериозно говоря.
— Значи мислиш, че ще ме сполети вдъхновение, така ли?
Облягайки се на кухненския плот с кутията торта в ръка, той ме озари с усмивката на дете, замислило някоя пакост, и отвърна:
— Възнамерявам да положа всички усилия.
Стаята ми се стори странна. Не разпознах разположението на прозорците или на вратите, когато се събудих за пръв път, а нямаше много светлина, на която да ги видя. За миг останах да лежа и да примигвам, докато усетих топлината зад гърба си и чух ритмичното дишане на Греъм. Тогава си спомних къде съм.
Доволна, затворих очи. Исках единствено да остана така, с ръката му, обвита около мен, и главата му тъй близо до моята на възглавницата, че дъхът му минаваше през косата му. Почувствах се така, както се бях почувствала по-рано в кухнята, докато го гледах как прави чай — че мога да преживявам този миг отново и отново и никога да не се уморя от него.
Но дори когато това сънливо откровение си проправяше път през съзнанието ми, друга сцена започна да се надига, да приема форма и да ме побутва да се събудя. Опитах се да й окажа съпротива, но те също се възпротивиха на усилията ми, така че накрая въздъхнах примирено, внимателно повдигнах ръката на Греъм, измъкнах се трепереща изпод завивките, облякох се и слязох в кухнята.
Сега там нямаше нито един слънчев лъч, но луната хвърляше сенки по пода, където бях оставила куфара си. Беше ми студено. На закачалката на задната врата, която водеше към градината, висяха якета и заедно с тях една тежка морскосиня фланелка за ръгби на червени и златни ивици, избледняла и с вид на дреха, оцеляла след война. Изглеждаше обаче топла и аз се пъхнах в нея, като запретнах дългите ръкави до лактите си.
На дивана Ангъс се размърда и удари с опашка по дамаската в знак на покана да седна до него, после се превъртя и вирна четирите си крака нагоре, за да мога да го почеша по гърдите. Направих го, но разсеяно, а Ангъс, изглежда, разпознаваше кога човек се е отдал на една-единствена цел, защото се прозя и се сви до мен, заровил носа си в гънките на фланелката за ръгби на Греъм, и заспа, когато започнах да пиша.
XVII
София се раздвижи внимателно, за да не обезпокои съня на бебето. Усещането за топлото телце, сгушено до нейното, все още бе източник на неочаквано щастие, толкова голямо, че понякога караше сърцето й да се свива, а дъхът й да замира. От раждането бяха изминали три седмици, но все още всеки път щом погледнеше личицето на дъщеря си, красотата й я поразяваше така, че я правеше сляпа за всичко друго. А тя наистина беше красива — бебето, наречено на сестрата на Морай и на тази на София: Ана. Когато му дойдеше времето, щяха да я кръстят подобаващо — Ана Мери Морай, но засега малката изглеждаше доволна да бъде просто Ана, с нейните малки съвършени ръчички и крачета, меката кестенява косица и очи, които вече променяха цвета си и придобиваха сиво-зеления оттенък на зимното море.
Всеки път, когато погледнеше тези очи, София си спомняше как полковник Грейм, застанал до нея до огромния сводест прозорец в приемната на Слейнс, й казва, че един ден самата тя може да види зимното море, като едно обещание. Вече не й бе трудно да приеме, че може би е бил прав, защото в невинните очи на дъщеричката си тя виждаше надеждата за нов живот, избуял от дълбините на мрачната зима, която бе държала света толкова дълго в хватката си на мъгла и ледено отчаяние; живот, който вещаеше идването на наближаващата пролет.
Защото със сигурност пролетта, мислеше си София, щеше да ги посети съвсем скоро тук. Намираха се далеч на юг от Слейнс, защото графинята бе решила, че ще е най-добре да ги изпрати на място, където бебето да се роди в безопасност, далеч от недоброжелателни очи. Беше се обърнала към семейство Малкълм, доверени хора, служили дълги години на графовете на Ерол. Двамата живееха скромно близо до залива на Единбург, до широката и оживена река Форт и всеки ден София чуваше колелетата на преминаващите карети и шума от конски копита, с който ездачите влизаха и излизаха от кралския град по пътя, минаващ покрай къщата.