Господин Малкълм забързано се сбогува и каза на Рори:
— Ако носите още писма за местните хора, жена ми познава всички съседи и ще ви упъти.
Рори му благодари.
— Но нямам други писма, само вашето. И едно за госпожа Милтън — кимна той към София, използвайки фалшивото име, което трябваше да защити честта и самоличността й, докато беше в дома на семейство Малкълм.
Господин Малкълм, който в момента не изпитваше особен интерес към делата на гостенката си, излезе, а София, опитвайки се да не се надява прекалено много, се обърна към Рори:
— Може ли да видя писмото?
— Да. От графинята е.
Още преди това София знаеше, че писмото няма да е от Морай, тъй като й бе казал, че ще е опасно да й пише, но все пак усети разочарование. Опита се да се ободри с мисълта, че вече не остава много време, преди Морай да се върне, както й бе обещал. И тогава нямаше да се разделят никога повече.
Изведнъж осъзна, че Кирсти стои безмълвно до нея със съкрушено изражение на лицето, защото Рори, изпълнил куриерските си задължения, се готвеше да си върви. София го видя веднъж да поглежда към Кирсти и в този единствен поглед долови мъката и съжалението му. Засега неговите задължения бяха в Слейнс, а нейните — тук. Двамата бяха разделени и далеч един от друг, помисли си София, както тя и Морай.
Когато Рори понечи да си тръгне, София го спря:
— След като прочета писмото, ще искам да изпратя отговор на графинята. Моля те да почакаш и да й го отнесеш.
Той се извърна обратно, неспособен да проумее веднага този неочакван подарък.
София се опита да изглежда като властна дама, която дава заповедите си.
— Ако, както казваш, си свършил всичко, заради което са те изпратили, не би трябвало да те затрудни да отложиш пътуването си с един час? — Усети как у застаналата до нея Кирсти покълва надежда, а по стоическото лице на Рори просветна мигновена благодарност.
— Не — отвърна той, — няма да ме затрудни.
— Навярно си гладен. Кирсти, ще го заведеш ли в кухнята?
Кирсти й се усмихна широко.
— Да, госпожо Милтън.
След като двамата излязоха, а госпожа Малкълм отиде да се заеме със своите си задачи, София седна да прочете писмото.
Беше написано с ясния почерк на графинята и предпазливо, в случай че попадне в чужди ръце.
„Скъпа госпожо Милтън — започваше то, — много се радваме да разберем, че сте родили дъщеря. Сигурна съм, че тя ви носи огромна радост и че скоро ще започнете да се чудите как сте успявали да запълните дните преди появата й. Когато можете, трябва да я доведете на север, при нас в Слейнс, защото много ще се радваме да видим и двете ви, при все че не ви съветваме да предприемате подобно пътуване, преди климатът тук да е станал по-благоприятен. Тази седмица получих вест от господин Пъркинс.“ София знаеше, че „господин Пъркинс“ е кодовото име, което графинята използва, когато говори за брат си, херцога на Пърт, който бе съветник в двора в Сен Жермен. Той редовно пишеше на сестра си, изпращайки писмата през морето по различни приносители, за да ги предпази от дебнещите очи на агентите на кралица Ана. Обикновено новините, за които съобщаваше на графинята, се отнасяха за самия двор, но този път като че ли ставаше дума за нещо по-лично. В писмото си графинята съобщаваше: „Пише, че му се е удал случай да се види с нашия приятел полковника, че двамата са изиграли една приятна партия шах и че полковникът му се е сторил здрав и в чудесно настроение. В същия дом е срещнал и съпруга ви, господин Милтън, който също бил добре и казал, че вече всеки ден може да потегли към брега и оттам — към къщи в компанията на господин Джонстън“.
Тук София спря и прочете последния абзац за втори път, за да е сигурна, че го е разбрала правилно, защото „господин Джонстън“ означаваше „краля“.
Значи беше вярно. Морай наистина щеше да дойде, и то скоро. София седна да съчини отговор, но отначало не можа да напише нищо, защото ръцете й бяха започнали да треперят от щастие — щастие така неподправено и силно, че тя не желаеше да го прикрива, а да го сподели. Дори и след като треперенето премина, тя продължи да пише бавно, знаейки, че Кирсти и нейният Рори ще се възползват в пълна мяра от тези допълнителни мигове заедно. Беше минало повече от час, когато тя най-после предаде писмото на Рори и го видя да се отправя на коня си на север към Слейнс.