Очите ми навярно са започнали да губят фокуса си, защото Греъм се усмихна, надигна се и посегна да вземе празната ми чаша.
— Ще направя още кафе. Май не си свършила да пишеш за днес.
Постарах се да се овладея.
— Не, съжалявам. Всъщност не е наложително, не и ако искаш да правим нещо друго… — Видях как устата му се извива и припряно добавих: — Имах предвид…
— Знам какво имаше предвид. — В очите му имаше топлина. — Пиши си книгата. Няма нищо. Трябва да проверя още двайсет работи, а никога няма да свърша, ако продължаваш да говориш за нашествието. Освен това всичко е само думи. Само мои теории. Не мога да кажа със сигурност защо се е провалило, защо французите са взели решенията, които са взели в крайна сметка. Никой не може — призна той. — Достатъчно трудно е да прецениш мотивите на хора, наши съвременници, а да не говорим за тези на хора, които са мъртви от триста години. Не могат да се върнат и да ни ги кажат, нали така?
Подадох му чашата, благодарих му, седнах обратно, почесах клепналите уши на болонката и сметнах, че съм късметлийка, задето бе задал риторичен въпрос и не бе очаквал да чуе отговор.
XVIII
Пристанището на Лейт представляваше лабиринт от огромни кораби и малки плавателни съдове, някои на котва, други движещи се помежду им с най-различна скорост и в най-различни посоки, така че гребецът, седнал в лодката срещу София, трябваше внимателно да избира курса си и често да го променя. Това бе пристанището на Единбург и щеше да бъде претъпкано по всяко време, но днес бъркотията от хора и плавателни съдове бе толкова голяма, че човек можеше да прескочи от едната лодка в другата над дълбоката зелена вода под аплодисментите на онези, които си подвикваха високо след погълнатия алкохол, когато се разминаваха.
София пристегна качулката по-плътно около лицето си и положи усилие да не поглежда зад гребеца към съсипания корпус на френския кораб, който бе хвърлил котва наблизо и носеше следи от тежък бой, а платната му бяха толкова раздрани, че приличаха на дрипи. Бе го видяла от брега и гледката й бе оказала ужасно въздействие, но отблизо бе далеч по-страшно да вижда овъглените, нащърбени краища на дупките, оставени от оръдейните изстрели, и да знае, че мъжете, стояли доскоро там, са мъртви.
Нямаше никакви белези от битка по кораба, към който се приближаваха; той се полюляваше лениво над водата като огромната котка, на която бе наречен — „Леопард“ — и като че ли оглеждаше пристанището с поглед като на някой див хищник, който се връща от скорошен лов, самодоволен и дотолкова сит, че е готов да остави по-малката плячка да мине покрай него. И все пак имаше нещо заплашително в сянката му, когато тази сянка падна над София, а докосването на двата корпуса изръмжа предупреждение, щом гребецът спря лодката до кораба. Той се пресегна да хване висящата въжена стълба и се провикна към един моряк от палубата над главите им:
— Тук има една дама, която иска да види капитана ти. — Усмивката му недвусмислено показваше целта, с която според него бе дошла тук.
София не се опита да промени мнението му; мислите й бяха съсредоточени върху едно-единствено нещо и изобщо не я интересуваше какво смятат останалите. Приземи се стабилно на краката си на скърцащата палуба и търпеливо понесе подигравателния оценяващ поглед на моряка, само студено му напомни, че капитанът я чака.
Почувства вперените в нея погледи, докато вървяха по палубата, и чу гласовете на останалите мъже да се провикват към нея, да се смеят и да й отправят груби неприлични предложения, но им обърна не по-голямо внимание, отколкото бе обърнала на кораба, на огромните, извисяващи се нагоре мачти, на възлите на такелажа и миризмата, излъчваща се от отпуснатите мокри платна. Толкова дълго се бе чудила как ще се почувства, ако някога се озове на кораб и тръгне по палубата му, а ето че сега никое от сетивата й не обръщаше внимание на този факт. Със същия успех можеше да крачи по улиците на някой град, а стъпките към вратата на капитанската каюта можеха да са стъпала на къща. Всичко, което имаше значение за София, бе мъжът от другата страна на вратата и това, което бе дошла да му каже.
През прозорците на каютата силната следобедна светлина нахлуваше вътре, стопляше облицованите с ламперия стени и се изсипваше по гладкия ръб на писалището, зад което седеше капитанът.
Той не бе погледнал към вратата при почукването на моряка, само бе казал кратко: „Влез“ и бе продължил да разглежда разпилените листове хартия, които бяха завладели напълно вниманието му.