— Вашата гостенка сър — рече морякът, изкашля се и дискретно се оттегли.
Капитанът се намръщи леко, вдигна глава и когато видя София, замръзна, сякаш някой го бе ударил.
— Капитан Гордън — поздрави го тя с равен глас.
Той бързо се овладя, изправи се и се приближи към нея. Пое ръката й и я вдигна към устните си, беше прекалено голям кавалер, за да занемари формалностите дори при такова неочаквано събитие. Очевидно бе обаче, че пристигането й го бе изненадало, и той не се опита да го прикрие.
— Как, по дяволите, дойдохте тук?
— Не беше трудно — излъга тя. Не му разказа за извиненията, които бе измислила за пред госпожа Малкълм и Кирсти, нито колко рано бе тръгнала с наетата карета, нито колко трудно й бе да си пробие път в оживеното пристанище. — Попитах кой кораб е вашият и намерих лодкар, който да ме докара.
— Искам да кажа, как дойдохте в Лейт? Защо не сте в Слейнс?
Тя издърпа ръката си от неговата.
— Графинята реши, че малко смяна на въздуха ще ми се отрази добре. От няколко седмици съм отседнала при едни нейни приятели, недалеч оттук.
— Така ли? И кои са тези приятели?
Преди време София можеше и да му каже, но не и сега.
— Не мисля, че ги познавате.
Капитан Гордън прикова поглед в лицето й и прецени изражението й. После каза:
— Елате, нека седнем.
Каютата бе очевидно мъжко пространство, но не бе лишена от известен лукс. Столовете бяха тапицирани с тъмночервен плат, а на масата сребърен поднос блестеше под странния си асортимент от малки порцеланови чашки и чинийки, наредени в кръг около каничката с капак.
— Идвате точно навреме — усмихна се капитанът. — Вчера нямаше да имам нищо особено, което да ви предложа за освежаване, но днес готвачът ми е направил малка размяна с един холандски кораб, пристигнал наскоро от Индия, и една от най-големите му находки е кутия китайски чай, за пиенето на който той се опитва да ме спечели. — Той взе порцелановата кана и напълни една от чашите с някаква бистра кафява течност. — Трябва да призная, че все още предпочитам уискито си, но казват, че пиенето на чай ще се превърне в най-новата мода. Заповядайте — каза той и й подаде чашата. — Струва ми се, че е още горещ.
Тя пое чашата и погледна към разбития френски кораб, рамката на прозореца го ограждаше така, сякаш беше картина в памет на победоносната битка, която бе накарала същото това море да почервенее от кръв само преди дни. Напитката загорча в устата й.
— Изненадвам се да ви намеря на нов кораб — подхвърли тя.
— Да, „Единбург“ не издържа на напрежението от последното ми плаване. Ако си спомняте, имах съмнения за устойчивостта му — каза той и се усмихна като човек, изрекъл някаква забавна шега.
София изпита гняв при вида на тази усмивка и не можа да го затаи.
— Спомням си много неща, капитане. Кажете ми, смятате ли, че крал Джеймс ще ви направи адмирал, когато дойде? — Зададе въпроса предизвикателно и посочи към прозорците и към френския кораб. — Смятате ли, че ще ви възнагради за това?
Той не отговори и мълчанието му я разгневи още повече.
— Как можахте? След всичко, което казахте на графинята и на графа, как можахте да направите подобно нещо? Как можахте да ни предадете по такъв начин?
Той отвърна с тих глас:
— Беше мой дълг.
— Дългът може да ви е заставял да държите страната на англичаните и дори да стреляте по французите, но той не ви извинява за всичко. Нито един английски кораб, освен вашия не е взел пленници, а това — процеди тя — ми се струва, че не сте го направили от чувство за дълг.
Той я наблюдаваше с поглед, който София не можеше да разгадае.
— Не — отговори най-после, — не го направих от чувство за дълг.
Той въздъхна тежко, надигна се от стола си и прекоси стаята. Застана пред прозорците и погледна навън. Няколко минути не каза нищо, а после проговори:
— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се гордея повече с онова, което направих в онзи ден, отколкото с всичко друго, което съм направил през целия си живот.
Гласът му имаше странен тембър, а думите му бяха обагрени с някаква страст, от която гневът й започна да затихва. Но тя все още не разбираше.
Докато той не й обясни защо.
Човек в неговото положение, заговори тъжно, няма много възможности да избира собствената си посока в тези времена, но той сторил всичко, което можел. Докарал „Единбург“ до състояние, в което не можел да плава, и самият той останал на сушата колкото можел по-дълго с надеждата, че кралят ще се възползва от това време, за да се върне. Кралят обаче не го направил и накрая капитан Гордън получил нови нареждания — да поеме командата на друг кораб и да откара „Леопард“ на север.