— А дори и капитаните — обясни той на София — трябва да се подчиняват на заповедите.
При навлизането си в река Форт той заварил френските кораби вече да се сражават и под обстрел. Задържал „Леопард“ назад възможно най-дълго и успял с привидно тромави маневри да препречи част от огъня срещу бягащия „Протей“, за да му позволи да се измъкне.
— Но нямаше какво да се направи за тях — каза той, поглеждайки към жестоко повредения френски кораб. Нямаше начин да спасим „Солзбъри“. Едно време беше наш кораб, знаете ли? Французите го плениха преди известно време. Видял е своя дял от войната. А когато френският командир обърна ескадрата си и се отправи на север, на „Солзбъри“ се падна авангардът.
Корабът изпълнил задачата си — защитил отстъпващата ескадра, така че кралят успял да избяга, но „Солзбъри“ го постигнал на горчива цена — за своя сметка и за сметка на своя смел екипаж. Нямали никакъв шанс.
Английските кораби го обкръжили и макар че два други френски кораба се върнали, за да му помогнат, нямало полза. Битката продължила яростно целия следобед и вечерта, докато двата френски кораба най-после също се измъкнали и оставили борещия се „Солзбъри“ да посрещне враговете си сам при падането на нощта.
В тъмнината на малките часове на нощта той спуснал флага си и гледката на това поражение събудила дълбоко у Гордън нещо, което той не можел да обясни дори сега. И то го подтикнало към действие.
— Хрумна ми, че макар да не мога да го спася, все пак може да успея да направя нещо за мъжете на борда му. По-добре беше да попаднат в моите ръце — рече той, — отколкото в ръцете на хора, които не изпитват никакви симпатии към якобитите.
И така, повикал най-доверените членове на екипажа си, наредил им да спуснат във водата лодката, стрелнали се като светкавица през разнасящия се дим и обгорелите отломки и, изпреварвайки съвсем с малко английските кораби, той се качил на борда на „Солзбъри“ и го обявил за своя плячка.
Капитанът на френския кораб приел доблестно поражението си. Способен на вид мъж, въпреки огромната си умора и окървавените дрехи, той успял да запази съвършена учтивост.
— Много мило от ваша страна — казал той, когато Гордън, след като успял да му докаже, че са на една и съща страна, му предложил помощта си. — Имам някои писма, които бих желал да изпратя до Франция, до Париж, ако може да се уреди по някакъв начин.
— Ще се погрижа за това.
— И още нещо. На борда на този кораб имам един благороден пътник, лорд Грифин…
— Грифин! Жив ли е още?
— Вчера го раниха леко и сега си почива заедно с нашия лекар, но се боя какво може да го сполети, когато англичаните го вземат за свой пленник.
Англичаните, съгласил се Гордън, нямало да бъдат доволни да намерят стария лорд, който много отдавна бил служил на стария крал Джеймс и още от самото начало живеел в двора в Сен Жермен.
— Какво, по дяволите, са си мислили, че правят? Защо са изпратили лорд Грифин на неговата възраст?
— Той сам се изпрати — бил отговорът, придружен от свиване на раменете по типично френски маниер. — Не му казали за плановете на младия крал и той разбрал за тях едва когато бяхме готови да излезем в морето, но бил така твърдо решен да участва в това приключение, че си купил кон и яздил до Дюнкерк, без да спре, след което си намери място на борда на моя кораб. Той е… как го казвате? Голям образ. Не бих желал да пострада.
— Къде е той сега?
— Елате, ще ви заведа — предложил му французинът.
Открили стареца под палубите, седнал спокойно насред хаоса от ранени и мъртъвци. Въпреки превръзката на главата си изглеждал здрав и дори бодър, като че ли перспективата за приключение го въодушевявала. Изслушал учтиво плановете им, но отговорът му към Гордън бил:
— О, няма нужда да се безпокоите за това, момчето ми. Няма да пострадам.
— Милорд, ако англичаните заловят някой французин от благородно потекло, ще се отнесат с него внимателно, но ако се натъкнат на английски благородник като вас, ще нарекат присъствието ви на този кораб „измяна“ и няма да проявят нито капка милост. Ще ви вземат главата.
В погледа на лорд Грифин се четяла цялата търпеливост на възрастен, който се обръща към младок: