Също като Гордън, и той бил забелязал белезите от рани по гърдите и ръцете на Морай от пронизванията и изстрелите, получавани години наред на бойното поле. На врата си носел едно-единствено черно камъче на кожена връв с цел, за която никой от тях не можел да се досети.
Лорд Грифин предположил, че е някакъв талисман.
— Войниците са много суеверни.
— Е — рекъл лекарят, — за момента ще трябва да се справи без него, докато промия и превържа рамото му.
Но когато понечил да махне камъка и връвта, бил внезапно спрян от ръка, обвила се около китката му, а един дрезгав, едва разбираем глас отсякъл:
— Остави я.
Очите на Морай бавно се отворили наполовина, бдителни и тревожни като на човек, готов на всичко. Забелязал къде е, но не охлабил хватката си около ръката на лекаря и той му обяснил:
— Ранен сте. Трябва да промия раната, сър, а този камък ми пречи.
Минал един миг, а после пръстите му се отпуснали и Морай внимателно свалил верижката с камъчето през главата си и го стиснал здраво в защитнически жест. С поглед, впит в лицето на лекаря, той казал:
— Акцентът ви е английски.
— Да, сър.
Само Гордън забелязал как ранената лява ръка на Морай помръдва към бедрото му, като че ли се надявал да намери меча си все още там.
— Какъв е този кораб?
Лорд Грифин отговорил:
— Не се тревожете, момчето ми. Намираме се на борда на „Леопард“ и сме в безопасност, сред приятели.
Гласът на лорд Грифин очевидно изненадал Морай и той рязко обърнал глава в посока към него, но Гордън бил застанал помежду им. Корабът се наклонил, фенерите му се полюшнали и в менящите се откъслеци от светлина и сянка, погледът на Морай се впил в Гордън в сурово неизречено предизвикателство.
— Сред приятели. — Морай не звучал убеден в това.
— Да — казал му Гордън. — За момента. Но не мога да ви държа скрити тук дълго. — Следващите си думи отправил към лекаря: — Смятате ли, че до свечеряване ще се е оправил достатъчно, за да напусне кораба?
Изражението на Морай станало бдително.
— Къде да отида?
— Възнамерявам да се възползвам от днешното празнуване на победата. Това ще увеличи объркването сред тези води — обяснил Гордън. — С толкова много кораби, лодки и пияни мъже, би трябвало да можем да ви качим на борда на една рибарска лодка, която чака да ви отведе до Франция.
Лорд Грифин се намесил:
— Ами хората, които ви видяха тази сутрин да взимате двама пленници от борда на „Солзбъри“? Те дали ще повярват, че чудодейно сме изчезнали?
Гласът му бил сух, а изражението му показвало съвсем недвусмислено, че при цялата си възхита от плана силно се съмнява в шансовете му за успех.
— Моите хора ме видяха да качвам на борда двама ранени пленници — отговорил спокойно Гордън. — А утре ще ме видят как провеждам подобаващо християнско погребение в морето за същите тези пленници, които, уви, не са могли да се възстановят въпреки грижите на нашия лекар. Ще зашием телата в чаршафи и никой няма да разбере, че вътре има баласт, а не хора. Всички ще останат доволни, а вие и двамата ще се спасите.
— Не, не двамата — поклатил глава лорд Грифин. — Просто не можете да убиете и двама ни, момчето ми — няма да ви повярват. Освен това какво ще говори смъртта ни за способностите на клетия ви лекар? — Усмихнат, той се облегнал назад и скръстил ръце. — Не, вие ще свалите момъка от този кораб, а аз ще присъствам утре на погребението му, ще ридая и ще потвърдя историята ви.
Морай се изправил на масата, предизвиквайки протестите на лекаря, който все още не бил приключил с превързването на рамото му.
— Милорд Грифин, ако само един от нас ще се спасява, настоявам…
— О, спестете си дъха, момчето ми. Вие сте млад, целият живот е пред вас, а моят наближава края си. — И се обърнал към Гордън: — Казах ви, няма от какво да се боите, ако ме вземете за пленник. Познавам кралица Ана още от люлката й, бях в почетната стража на баща й. Тя никога няма да ме нарани — отново се усмихнал. — Освен това перспективата за стая в Тауър, откъдето да мога да гледам към Лондон през последните си години, не ми е никак неприятна. — Направил пауза и думите му натежали от бремето на спомените: — Прекалено дълго отсъствах от дома.
Морай продължил упорито да настоява лорд Грифин да избяга, но англичанинът не отстъпил и накрая въпросът бил уреден едва след като капитан Гордън избухнал:
— Исусе Христе, човече, мога сам да ви предам на англичаните и да си получа откупа, ако не престанете да се инатите! — след което, възвърнал спокойствието си, напомнил на Морай: — Веднъж ми казахте, че работата на войника не е да пита кой е дал някоя заповед, а да я изпълни. Толкова ли не можете да изпълните тази заповед? — и добавил с по-нисък глас: — Ако не заради някой друг, то поне заради нея.