Като борци, вкопчени в смъртоносна битка, за миг двамата мъже задържали погледите си вперени един в друг. А после ръката на Морай бавно се повдигнала и той върнал малкото черно камъче обратно на врата си, като че ли това била единствената броня, която му била нужна.
И кимнал отсечено, само веднъж.
София се взираше в капитан Гордън, все още обърнал гръб към нея, с лице към прозорците в каютата. Не бе промълвила и дума по време на целия му разказ — толкова силен беше пленът на собствените й чувства.
Гордън завърши:
— Свалихме го безпрепятствено. С всичкия този ром, който се лееше по палубите онази нощ, не беше никак трудно. Сигурно вече е прекосил половината море.
На София й бе трудно да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си, ала все пак изпита нужда да наруши мълчанието.
— Капитан Гордън… — но когато той се обърна, думите изчезнаха и тя само попита: — Лорд Грифин все още ли е с вас?
— Не. Тази сутрин войниците дойдоха и го отведоха. Мога само да се моля да не греши, че кралицата ще му окаже милост.
Поглеждайки го в лицето, тя се засрами, задето бе помислила, че такъв мъж може да стане предател.
— Капитан Гордън — отново започна тя, — надявам се да имате сили да ми простите за…
Той вдигна ръка, за да пресече извинението й.
— Вече го забравих — и отново поглеждайки през пристанището към останките от „Солзбъри“, той промълви: — Във всеки случай за едно нещо бяхте права. — Очите му отново се впериха напрегнато в нейните. — Не всички неща, които направих онази нощ, ги направих от чувство за дълг. Направих ги заради вас.
За миг тя остана безмълвна пред лицето на това признание. Тежко й бе да разбере, че един мъж може да изпитва към нея толкова силни чувства, че да рискува честта си, да рискува живота си, макар да знае, че не може да му отвърне с взаимност. София прошепна:
— Толкова съжалявам.
И двамата знаеха, че има предвид нещо много повече от неоснователните си обвинения.
Капитан Гордън, джентълмен както винаги, я успокои:
— Няма за какво. — Направи пауза, а после с по-небрежен тон добави: — Истината е, че се възхищавам на куража ви да дойдете тук и да ме предизвикате. Не се съмнявам, че щяхте да намерите начин да изминете целия път от Слейнс, ако ви се наложеше да го направите.
Тя се усмихна леко на намека му.
— Може и да съм го направила.
— Но се радвам, че сега не сте на север — продължи той и прекоси каютата, за да им налее по чаша кларет. — И не само поради факта, че това ми даде възможност да се насладя на посещението ви, но и защото се боя, че англичаните ще потърсят жестока разплата за случилото се тук.
Тя отпи от чашата си и се опита да отмие горчивия вкус на чая.
— Кралят се е измъкнал — напомни тя. — Може би корабите му ще го отведат на север, където ще намерят по-добро място за слизане.
— Може би. — В очите му се таеше по-големия му опит. — Но ако кралят се провали, ни очакват лоши времена и в такъв случай за вас ще бъде много добре — загледа я напрегнато той, — че не сте в Слейнс.
Полузаспал, Греъм обърна глава на възглавницата към мен.
— Лорд кой?
— Лорд Грифин. Бил е на „Солзбъри“, струва ми се. Възрастен човек, англичанин, живял е в Сен Жермен…
— А, той ли? — припомни си името Греъм и се завъртя настрана, така че ръката му се плъзна около кръста ми — тежест, която вече ми бе позната. Харесваше ми усещането да я чувствам там, както ми харесваше и вибрирането на гласа му във врата ми. — Какво искаш да знаеш?
— Какво се е случило с него, след като англичаните са го отвели? Бил ли е съден за държавна измяна?
— Да, бил е съден и осъден.
— Значи са го обезглавили? — По онова време наказанието за държавна измяна е било неизменно едно и също. Не знаех защо този дребен факт ме безпокои толкова много — бях чела доклади за безброй екзекуции, докато извършвах проучвания за романите си, и знаех, че това е просто още един от резултатите от войните и кралските интриги. Само че не можех да си помисля за това, без да си представя стареца, седнал с гръб към дъсчената стена на „Леопард“, да настоява, че ще остане, че няма да му се случи нищо, че кралица Ана никога не би…