— Не — прекъсна мислите ми Греъм, — не са го убили. Сред министрите на кралицата имало такива, които настоявали за екзекуция, но тя не ги послушала. О, не че не го хвърлила в затвора, но му позволила да запази главата си и накрая той си умрял чисто и просто от старост.
Това ме зарадва, поне донякъде. Надявах се, че е можел да вижда Лондон през прозореца си, както се бе надявал. Крал Джеймс така и не бе видял сбъднати своите надежди. Англичаните преследвали корабите му покрай северното крайбрежие, докато лошото време не ги накарало най-после да се откажат и да се отправят обратно към открито море. А тези на брега, които толкова дълго чакали пристигането му, били оставени да посрещнат сами онези лоши времена, които бе предсказал капитан Гордън.
— Греъм?
— Да?
— Някой друг бил ли е убит поради участието си в бунта?
— Никой, доколкото си спомням — сега гласът му бе много сънлив и ако не го познавах толкова добре, щях да заподозра, че „не си спомня“ нарочно с надеждата да се откажа да задавам въпроси.
— Но англичаните са арестували якобитите и са ги хвърлили в затвора.
— О, да. Повечето от якобитските благородници и по-видни хора били хвърлени в затвора, а после отведени във вериги в Лондон. Изложени на присмеха на тълпата.
За миг замълчах, докато си го представях. Сетне попитах:
— Графът на Ерол бил ли е сред тях?
Греъм кимна и дори това леко движение като че ли му костваше огромно усилие, защото гласът му бе започнал да надебелява и да излиза по-неясно:
— Казват, че пленничеството го изнервило дотолкова, че запратил една бутилка по граф-маршала и едва не отнесъл главата му.
— Е, граф-маршалът сигурно си го е заслужавал.
Почувствах как устата на Греъм се извива и потрепва срещу кожата ми.
— Защитаваш своите хора, а?
Не можех да му обясня, че познавам характера на графа на Ерол по-добре от всеки историк; че за мен той не е фигура на хартия, а човек от плът и кръв, който е жив в паметта ми. Всички те бяха живи. Спомнях си лицата им, гласовете им.
За миг замълчах, унесена в мислите си. А после се осмелих да попитам:
— Греъм?
В отговор той се сгуши по-близо до врата ми и издаде приглушен въпросителен звук.
— Какво се е случило с тях, когато са стигнали до Лондон? Искам да кажа, знам, че накрая са ги пуснали на свобода, но как точно?
Единственият отговор бе дълбокият звук от дишането му — вече беше заспал. Известно време лежах замислена в тъмнината с ръката на Греъм, сигурно обвита около тялото ми, и топлината на Ангъс, проснат в краката ми, но накрая установих, че този въпрос не ме оставя на мира, а имаше само един начин да науча отговора.
XIX
Напоследък почти не излизаше от къщата. Въпреки че вече бяха изминали два месеца и пролетта бе омекотила острия повей на бриза, който духаше откъм морето, тя продължаваше да стои вътре с госпожа Малкълм, Кирсти и бебето и изобщо не напускаше къщата, освен в онези редки дни, когато безпокойството й я обсебваше изцяло и тя чувстваше, че трябва да излезе навън и да подиша свеж въздух, ако не иска да полудее. Дори и тогава обаче се държеше колкото се може по-далеч от главния път и беше винаги нащрек, защото знаеше, че опасността още не е отминала.
Все още нямаше никаква вест от господин Малкълм и те не знаеха дали е успял да се спаси. В началото им се струваше, че с всеки изминал ден все повече мъже биват отвеждани и затваряни, а от единственото писмо, което графинята успя да й изпрати, София разбра, че и на север нещата не вървят по-добре. Единствената утеха, която намери в това писмо, идваше от новината, че графинята е получила съобщение от брат си, херцога на Пърт, от двора в Сен Жермен. „Господин Пъркинс — пишеше тя на София, внимателна както винаги — ми каза, че наскоро се е видял със съпруга ви господин Милтън и го е заварил до голяма степен възстановен от болестта си и нетърпелив отново да се изправи на крака.“ Така София, за свое огромно облекчение, разбра, че Морай е успял да прекоси безопасно Ламанша и раните му зарастват.
Тази мисъл й даваше сили да се справя по-лесно с несигурността, която я заобикаляше отвсякъде, точно както гледката на бебето Ана, заспало в люлката си, малко, уязвимо и доверчиво, даваше на София всяка сутрин решителността и силата да действа предпазливо, за да предпази детето си.
Всъщност, днес изобщо нямаше да излезе на пътя, ако прислужницата на госпожа Малкълм не се бе разболяла, така че трябваше някой друг да отиде на пазар, ако искаха през следващите няколко дни да имат храна на масата. Кирсти бе предложила да го направи, но тъй като самата тя се възстановяваше от същата болест и все още не бе възвърнала силите си, София не искаше и да чуе за това. Нито пък искаше да се съгласи госпожа Малкълм да се отправи към града при положение, че вече на два пъти я бяха спирали войници, които търсеха съпруга й.