— Както желаете.
София винаги бе смятала свещеника за добър човек, затова изпитваше малко срам от това, което трябваше да направи, но просто нямаше друг избор. Не можеше да рискува да остане тук, докато се върне херцогът — не знаеше какви са намеренията му. Помисли си за прощалните думи, които Морай й бе казал. „Внимавай, момиче — бе я предупредил той. — Той никога не бива да разбере, че си моя.“
„Прекалено късно — каза си сега тя. — Прекалено късно.“
Реакцията на херцога, когато бе видял пръстена на Морай, не бе оставила у нея място за съмнение, че го е разпознал и че добре знае на кого принадлежи.
Тя обаче нямаше да му позволи да разбере за детето.
Вече бяха достигнали сергията, където макари с панделки, дантели и коприна бяха подредени в ярка дъга. София се престори, че разглежда една от тях, после посегна към друга и уж случайно събори на земята три макари панделки, те се затъркаляха, разгъвайки се в дълги ленти по камъните и объркаха стъпките на минувачите.
— О! — извика тя, преструвайки се на много притеснена, и започна да сипе извинения.
— Няма нищо — успокои я господин Хол и се наведе, за да помогне на продавача да вдигне оплетените макари. — Не се тревожете, ей сега ще оправим всичко.
София изчака колкото да си поеме дълбоко дъх и да види, че всички наоколо са се загледали в бъркотията, и тогава се вмъкна в сенчестия проход между къщите и се втурна да бяга с все сили. Уличката бе тясна, заклещена между стените и миришеше отблъскващо, но за нейно облекчение я отведе до една стръмна, наклонена надолу пуста улица и оттам София си проправи път през лабиринта от пътечки и виещи се задънени улици, докато най-после се озова в един църковен двор с висока каменна стена и се подслони там, свита колкото се може повече сред сенките зад наклонения зид.
Не смееше да се отправи към вкъщи сега, защото знаеше, че веднъж напуснала пределите на града, ще бъде напълно беззащитна. След като разбереше, че е избягала, херцогът със сигурност щеше да я потърси първо по този път. По-добре да изчака да се стъмни и да се надява, че дотогава преследвачите й ще решат, че или се е измъкнала благополучно, или се е скрила на някое сигурно място в града.
Тези часове в очакване на мрака бяха най-дългите в живота й. Болеше я глава, гладът разкъсваше като нокти вътрешностите й, мъчеше я ужасна жажда, а при всеки шум от стъпки на улицата пред малкия църковен двор, сърцето й отново започваше да бие ускорено в панически ужас.
Най-после обаче сенките потъмняха още повече, а шумовете по улиците станаха по-редки. София си пое дълбоко дъх за кураж, изпъна скованите си крайници и предпазливо се измъкна от църковния двор.
По-късно не можеше да си спомни почти нищо за безкрайното пътуване обратно по открития път, освен че бе дълго, тъмно и изпълнено с ужас и игри на въображението й, и когато най-после стигна до къщата на семейство Малкълм, бе стигнала почти до предела на силите си.
Все пак обаче й бяха останали още малко. Влизането й причини бъркотия в къщата, защото Кирсти и госпожа Малкълм я посрещнаха на вратата с цял куп въпроси, но тя не им обърна внимание и не седна, независимо от всичките им подканяния.
Борейки се да си поеме въздух, тя прошепна към Кирсти.
— Идвал ли е някой тук?
— Не — отговори Кирсти, но в гласа й личеше тревога. — Какво се е случило?
— Трябва да тръгваме. — София се обърна към госпожа Малкълм. — Можете ли да ни намерите коне или карета в този късен час?
— Мога да опитам.
— А Ана… — Тя погледна с тревожни очи към затворената врата на спалнята и каза на Кирсти: — Трябва да я увием добре, защото нощта не е от топлите.
— София — опита се отново Кирсти да разбере какво се крие зад всичко това, този път по-твърдо. — Какво се е случило?
София обаче не можеше да й отговори в присъствието на госпожа Малкълм, без да издаде повече, отколкото би било разумно. Отвърна само:
— Тук вече не сме в безопасност.
— Но…
— Не сме в безопасност — повтори София и умолителният й поглед накара приятелката й да замълчи.
Знаеше, че ще е най-добре, ако госпожа Малкълм не знае никакви подробности, защото тогава никой нямаше да може да я застави да му ги разкрие. София нямаше представа как Кирсти, тя и бебето ще успеят да понесат тежкото пътуване на север до Слейнс — знаеше само, че по някакъв начин трябва да успеят, заради Ана.
Трябваше да се върнат в Слейнс, при графинята. Защото само графинята, повтаряше си София, щеше да знае какво да правят оттук нататък.